Шварц изрече тези думи толкова убедително, че от смайване Абд ал Мот доста дълго не можа да проговори. Най-сетне къде въпросително, къде утвърдително той се обади:
— Лъжеш, за да се спасиш, нали?
— Мисли каквото си искаш — отговори му ученият и повдигна рамене. — Твоята съдба е в собствените ти ръце!
— Значи ме чакат да се върна, така ли?
— Да.
— Къде?
— Как можеш да ми задаваш такива въпроси, на които, ако ти беше на мое място, никога не би отговорил! Мислиш ли, че съм по-малко умен от теб?
— Да, наистина си умен, тъй умен и хитър, че човек не знае дали лъжеш или казваш истината.
Той се загледа мрачно пред себе си. Как му се искаше да се съмнява в твърденията на немеца, ала те бяха изречени с толкова уверен и настойчив тон, че беше трудно да не му се вярва. След минута-две Абд ал Мот бавно вдигна глава, втренчи пронизващият си поглед в Шварц и го попита:
— Ако е така, както казваш, как тогава ще можеш да ме спасиш? Къде да отида след този поход? Ще трябва да се върна в серибата при Абу ал Мот, защото там е цялото ми имущество. Послушам ли те да избягам, ще стана просяк.
Вътрешно Шварц тържествуваше. Вече вярваше, че е спечелил играта и отговори:
— Тъй като вече е известно, че ти си похитителят и се знае, че Абд ал Мот е някогашният Ебрид бен Лафса, по никакъв начин не можеш да се изплъзнеш. Накъдето и да тръгнеш, ще те намерят. Имаш да плащаш за петнайсет години, изпълнени със страдания, мъки и нещастия. Не го забравяй! Но ако кажа на моите хора, че сме били във властта ти и въпреки това си ни пощадил живота, тогава и към теб ще проявят снизхождение.
— Но не и този човек!
Той посочи към емира, който до този момент не беше обелил нито дума, а и сега не отговори. Ето защо Абд ал Мот се обърна към него с въпроса:
— Ти какво ще направиш, ако ти подаря свободата? Ще ми отмъстиш ли?
Това бе въпрос с голямо значение. Неговият отговор можеше или по-скоро трябваше да реши съдбата на двамата пленници. Ако емирът обещаеше да прости на своя враг, можеше да се очаква, че Абд ал Мот щеше да освободи двамата. Но биваше ли да се отказва от отмъщението си? Нима този окаян злодей трябваше да се измъкне ненаказан? Не, по-добре да умре!
— Само Аллах знае! — двусмислено промърмори емирът.
— Това не е нито «да», нито «не» — отвърна Абд ал Мот. — Питам те в името на пророка и на всички халифи и те подканям да ми кажеш истината! Ти би ли ми простил или въпреки всичко ще си отмъстиш?
— Само Аллах знае! — повтори Барак ал Кази.
— Това ли е единственият ти отговор?
— Да.
— Тогава няма какво повече да те питам. Нека Аллах реши всичко между нас!
Той му обърна гръб и се отдалечи. Тогава емирът пое дълбоко дъх. Трябваше да положи големи усилия да не се развика тържествуващо.
— Приятелю, братко, ти излезе прав! Синът ми е жив. Той е жив! Не е нито мъртъв, нито е осакатен!
— Знаех го — кимна Шварц, сам безкрайно зарадван. — И как хубаво Абд ал Мот ни разказа абсолютно всичко, без да подозира, че хич нищо не знаехме!
— Уверявам те, че ако аз бях на негово място, ти и от мен щеше да изкопчиш всичко. Наистина си по-хитър и от тайно промъкващата се талаб [154]. Ако беше кадия, щеше да разкриваш всички престъпления. Но я ми кажи, наистина ли все още е жива жената, избягала от мъжа си заедно с моя син?
— Не знам. Та аз за пръв път чувам нещо за нея! Но ти защо не отговори на последния му въпрос?
— Защото не ми беше възможно.
— Едно «да» щеше може би веднага да ни върне свободата!
— А едно откровено «не» щеше да означава сигурната ни смърт. Не можех да кажа нито едното, нито другото. Или може би си на мнение, че трябваше да избавя и себе си, а дори и теб с една лъжа?
— Значи не можеш да му простиш, така ли?
— Не!
— При никакви обстоятелства ли?
— Никога! Това ще е прегрешение спрямо закона на пустинята, та дори и спрямо закона на пророка. Но дори и да нямах нищо против да престъпя тези две наредби, то щеше да ми попречи моята клетва. Заклех се да отмъстя и ще отмъстя. Ти какво би направил на мое място?
— Нашата Kitab el mukaddas [155] ни повелява да предоставим всяко отмъщение на Бога.
— Дори и ако си дал клетва ли?
— Никой истински християнин не полага подобни ужасни клетви, защото Иса Бен Мериам ни е заповядал: «Обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат. Отвръщайте с добро на онези, които ви обиждат и преследват!» И ако въпреки всичко някой вече е дал такава клетва, той може да помоли Бога да му разреши да я вземе обратно.