Колкото по-късно ставаше, толкова по-силно блестяха звездите, а това значително улесняваше похода. От време на време някой от съгледвачите се завръщаше, за да направи тихо някакво съобщение. Най-сетне, може би един час преди полунощ Абд ал Мот заповяда да спрат.
Шварц напрегна зрение с надеждата да види селото, ала напразно. Вестоносци продължаваха да идват и да си отиват. Предводителят шепнешком разговаряше с тях. Всички ездитни и товарни животни бяха отведени на безопасно място и оставени там под надзора на няколко пазачи. Малки отряди асакери тръгнаха направо, надясно и наляво, докато най-сетне при пленниците остана само Абд ал Мот заедно с десетина души. Разбира се, двамата пленници бяха вече отвързани от вола.
— Скоро ще видите как трябва да постъпи човек, за да се сдобие с роби — каза им той. — Само че, щом се започне, хич не си мислете, че ще можете да използвате суматохата и да офейкате! Незабавно ще бъдете застреляни!
Шварц чувстваше в душата си голяма тъга. Не мислеше за себе си, а за клетите невинни и нищо неподозиращи чернокожи, чийто сън щеше да бъде смутен по толкова ужасен начин.
— Наблизо ли е селото? — попита той, без особена надежда да получи отговор.
Но все пак получи. Самият Абд ал Мот му отговори:
— Да. Вие двамата ще дойдете с мен до самата ограда и всичко ще видите.
— Нападението окончателно ли е решено?
— Аллах! Та кой ли ще го отмени и защо?
— Помисли си, че тези негри нищо лошо не са ги сторили и са хора също като теб!
— Мълчи! — грубо му се солна ловецът на роби. — Не съм те пленил, за да слушам нравоученията ти. Чернокожите са като добитъка. Нямат никакви чувства и лижат ръката на онзи, който ги бие. Я по-добре ми кажи как се стреля с пушката ти. Знам че е по-хубава от всички наши пушки, но не знам как се зарежда.
— По негрите ли се каниш да стреляш с нея?
— Че по кого другиго?
— Тогава спокойно можеш пак да я преметнеш през рамо. Нямам намерение с подобни обяснения да стана причина за смъртта на тези хора.
— Куче! Ще ми се подчиниш, ли или не?
— Няма!
— Ще те убия!
— Е, хайде!
Абд ал Мот се позамисли, после огнево преметна ремъка на пушката през рамо и каза:
— Засега още няма да те убивам. По-късно ще си получиш наказанието. Напред!
Двама души хванаха шабаха на Шварц, а други двама шабаха на емира и ги затеглиха подир себе си. Останалите безшумно ги последваха, докато най-сетне пред тях се изпречи висок и тъмен силует, който се проточваше наляво и надясно подобно на зид и се губеше в тъмнината. Това беше трънливият плет. Както е известно, голямото село Омбула бе заобиколено от два подобни плета — един външен и един вътрешен.
По време на целия поход Шварц размисля дали все пак няма някакъв начин за спасяване на селото, ала нищо не му бе хрумнало. В този миг му дойде една идея, но такава идея, която неминуемо щеше да му струва живота. Въпреки всичко, той бе твърдо решен да се пожертва, за да избави от смърт толкова много хора.
— Все пак ще успея да спася селото — прошепна той на емира.
— Как? — попита го спътникът му също шепнешком.
— Ще започна да крещя с все сила, тъй че цялото село да ме чуе и хората да се събудят.
— Аллах да те пази! Ще пожертваш живота си, без да спасиш нито един човек. Селото е обградено и никой не може да избяга. Виковете ти само ще направят бедата още по-голяма, защото е по-добре да те убият, докато спиш, отколкото когато си буден.
Възраженията на емира бяха основателни, но въпреки това Шварц отвори уста, за да изпълни безумно дръзкото си намерение, когато един от подофицерите се приближи и доложи на предводителя си:
— Можем да започваме. Всички са готови. Безшумно убихме пазачите на входа, а и мястото, където се намира добитъка, е обградено.
При тези думи Шварц вече нямаше как да не разбере, че саможертвата му би била съвсем безсмислена.
— Тогава пали, за да дадеш сигнал и на другите! — заповяда Абд ал Мот.
Подофицерът клекна… последва лек шум от допира на стомана и кремък… изскочиха искри… фитилът за пушка започна да дими, после се появи малко пламъче, което бързо се разгоря, раздели се и след това се втурна нагоре по изсъхналия плет, наподобявайки десетки извиващи се змийчета. Броени секунди по-късно на ширина от няколко метра трънливата ограда бе обхваната от пламъци, които се разпростираха с такава бързина, сякаш плетът бе от пергамент.