От ляво и от дясно, наблизо и далеч се заизвиваха също такива пламъци. След не повече от две минути оградата на цялото село бе обзета от ярки пламъци, високи по няколко метра. Те никъде не оставяха и най-малката пролука. Откъм отсрещната страна проехтяха изпълнени със страх викове, на които отговориха изстрели.
— Пазачите на стадата са се събудили и сега ги убиват — обясни Абд ал Мот със сатанинско задоволство. — Вече се започва. Веднага ще чуете скимтенето на джарахдините [156].
Появи се силно въздушно течение, предизвикано от пламъците, и през ярко осветената нощ се понесе гръмливият глас на огъня, наподобяващ бученето на далечен прибой. С него се смесиха отделни викове на хората, чийто сън бе прекъснат от изстрелите. Жителите на селото се събудиха. Те наизскачаха от токулите си и с ужас видяха, че оградата гори. Но все още не бяха разбрали истинските измерения на сполетялата ги беда.
Те разбудиха и другите още спящи хора, та с обединени усилия да предпазят колибите си от пожара. Ала хвърчащите наоколо искри падаха върху направените от суха тръстика покриви и въпреки цялото старание на чернокожите ги подпалиха. Скоро всички токули бяха обхванати от пламъци. Негрите не можеха вече да издържат на голямата горещина. Но накъде да бягат? Не бе възможно да преминат през горящата ограда. Единственият път за спасение бе през изходите. През деня те обикновено стояха отворени, а през нощта ги затваряха с изплетени от тръстика рогозки и при тях оставаха да пазят воини. Но стражите бяха изненадани и избити от ловците на роби. Рогозките бързо се превърнаха в пепел, понеже бяха от такъв материал, който огънят почни мигновено унищожава. Ето защо «портите» бяха единствените места, откъдето човек можеше да се избави от ужасния огън, унищожаващ всичко по пътя си. И именно натам се втурнаха клетниците.
Но ловците на роби бяха предвидили това и бяха поставили там достатъчен брой войници. Всеки възрастен беланда, появил се пред някой от изходите, незабавно биваше застрелван. Същата участ сполетяваше и старите жени. По-младите негри ловците на роби поваляха с удари на земята и ги връзваха с въжета, донесени с товарните животни за тази цел в огромни количества.
Не е възможно да се опишат всички сцени, които се разиграха. Мъже изскачаха с деца на ръце, опитвайки се да ги спасят. Улучени от куршуми, те падаха като покосени, а после асакерите изтръгваха децата от прегръдките им. Една старица тичешком се появи от изхода и нададе ликуващ вик, мислейки че се е спасила от пожара, обаче още в същия миг удар с приклад я просна безжизнена на земята. Като дърпаше подир себе си две деца, през прохода изскочи млада жена, бягайки от пагубния огън. Незабавно изтръгнаха децата от ръцете й, а самата тя бе повалена, за да вържат ръцете и краката й. Як широкоплещест негър, втурнал се с големи скокове между горящите токули към изхода, бе посрещнат от куршум, който само го рани. С дулото на една карабина той получи такъв удар в стомаха, че се сгърчи и рухна на земята, и тогава му прерязаха ахилесовите сухожилия, та нещастникът да не може да избяга.
Бяха извършени много подобни злодеяния, а и къде-къде по-лоши, тъй че перото се противи да ги опише. Отделните викове, разнесли се в самото начало, се бяха превърнали във всеобщ рев и вой. Негрите бяха разбрали, че не става въпрос за случайно избухнал пожар, а че си имаха работа с газуах, от който няма никакво спасение. Мъжете знаеха, че са осъдени на неумолима смърт. Мнозина от тях се събраха на едно място, за да умрат, сражавайки се. Но тъй като не бяха имали време да вземат оръжията от горящите колиби, можеха да разчитат само на юмруците си и бяха набързо покосени. Други пък, намерили по някой нож, го използваха, за да се самоубият, като го забиха в сърцето си. Неколцина други сами наскачаха в буйните пламъци, повличайки със себе си и своите жени или деца, за да ги избавят от робство.
Шварц не бе в състояние да гледа тези сцени. Той извърна глава. Чувстваше се неописуемо нещастен, но не защото се тревожеше заради самия себе си, а защото бе принуден да стане свидетел на тези страшни жестокости. Виковете и воплите на клетите негри, както и ликуващите крясъци на ловците на роби, за малко не станаха причина да изгуби съзнание. На светлината на лумналите пламъци хората на Абд ал Мот му приличаха на дяволи, които играеха пъкления си танц около душите на прокълнатите на вечни мъки. Ако можеше с една-единствена дума да ги прати всичките на смърт, той нямаше да се поколебае нито за миг.