Под матмурах се разбират големи и дълбоки ями, където обикновено се съхранява дурата. Сабахите са малки добре покрити цилиндрични постройки от камъни, които служат за същата цел.
Войниците надомькнаха цели купища дура и накараха пленените жени да я смелят, за да изпекат от нея кисрах и да приготвят мерисах. За Абд ал Мот, подофицерите и неколцина асакери, които особено се бяха отличили, изпекоха и марарах.
В цял Судан това се смята за най-големият деликатес и се приготвя от чер дроб, черва и жлъчка. Съвсем естествено последната съставна част ни навежда на мисълта, че е изключено специалитетът марарах да се хареса на някой европеец.
Докато траеха тези приготовления, се случи нещо, което из пълни Шварц с ужас. Естествено пленниците трябваше да бъдат отведени в серибата на Абу ал Мот. Но по-малките деца представляваха голямо неудобство и само щяха да им пречат. Ето защо Абд ал Мот даде заповед да избият всички деца, ненавършили още четири години. Изобщо не е възможно да се опише нервната възбуда, в която изпаднаха клетите майки, щом чуха това нареждане. Те не искаха да дадат рожбите си и ги бранеха като лъвици… ала напразно. Укротиха ги с помощта на бича. След като това нечовешко масово убийство приключи, останалите роби бяха навързани един за друг по вече познатия начин и едва тогава цялата колона се приготви да тръгне на път. Но преди това Абд ал Мот се приближи до емира и немеца, които все още лежаха на земята, вързани всеки върху своя шабах и им каза:
— Ето как се постъпва с черното «месо», което не може да се използва. Ще признаете, че действахме много мъдро.
— Ти си цял сатана! — отвърна Шварц, разтреперан от гняв.
— Ругай, но не забравяй, че доброто ми настроение не трае вечно.
— Ако не бях вързан, щях да ти покажа в какво настроение съм аз в момента!
— И какво щеше да направиш?
— Щях да те удуша! Казвам ти, че мигът, когато се почувствам свободен, ще бъде същевременно и мигът на твоята смърт!
— Продължавай да заплашваш и да лаеш, псе такова! — подигравателно се изсмя ловецът на роби. — Ти никога вече няма да усетиш дъха на свободата. Засега ще те пощадя, но стигнем ли веднъж до серибата, ще ви накарам и двамата да почувствате отмъщението ми по такъв начин, че в сравнение с него вечното проклятие на геената ще ви се стори истинско блаженство!
3. Waka’a en Nahr [157]
След като Бащата на щъркела се върна при лодката, той побърза да потеглят веднага. Звездите пръскаха достатъчно силна светлина, за да продължи пътуването, макар че беше нощ. Развързаха лодката и я насочиха към средата на реката, където ниям-ниямите започнаха здравата да гребат. Докато чакаха Сивия, те се бяха нахранили и си бяха отпочинали, тъй че под напора на греблата в мускулестите им ръце плавателният съд полетя надолу по течението с бързината на риба. С веща ръка го направляваше седналият при кормилото Син на тайната.
Тези хора бяха привикнали на южния климат и на местните условия на живот. Можеха да понесат дори най-неимоверното натоварване. По-друго бе положението на чужденеца, комуто грижата за собственото здраве повелява да щади силите си колкото е възможно повече. Ето защо Пфотенхауер се загърна в одеялото си и легна в предната част на лодката, за да поспи няколко часа.
Достатъчно добре познаваше своеобразния чар на нощния пейзаж, който му предлагаше могъщата река, тъй че този път можеше да се лиши от това удоволствие. Сънят му беше дълбок и продължителен, защото, когато се събуди, видя, че слънцето се бе издигнало високо над гората от палми далеб, покрила десния бряг, близо до който Сина на тайната поддържаше курса на лодката. Щом извади часовника си, за свое учудване ученият разбра, че е спал до десет часа.
Ниям-ниямите си бяха разпределили работата така, че само половината от тях гребяха, за да бъдат сменени от другите, след като те си отпочинеха. Впрочем тук реката имаше толкова значителен пад, че не бе нужно да гребат кой знае колко усилено, за да пътуват бързо.
Не беше необходимо да прекъсват плаването си, за да се нахранят. Който искаше да яде, ядеше, след като някой го сменеше на греблото. Пиенето пък ставаше по още по-прост начин — направо от реката, тъй че през целия ден изобщо не спряха на брега, докато най-сетне късно следобед бяха принудени да го сторят поради едно обстоятелство, което за малко да постави екипажа на лодката в много опасно положение.
Наближаваха един остър завой на реката. Силно извитият десен бряг им пречеше да виждат какво има и какво става зад завоя. Кормчията стана от мястото си, сложи свитата си като фуния длан на ухото и няколко мига стоя така, внимателно заслушан в тази посока. После каза: