— Но Абу ал Мот се завръща много по-бързо, отколкото очаквах. Колко път ни остава още до серибата Мадунга?
— Ще стигнем до нея тъкмо при залез слънце. Разположена е на десния бряг на реката. Ето защо Абу ал Мот се придвижва покрай левия. Ако не бяхме свърнали тъй бързо в обратна посока, тези хора отдавна щяха да ни открият. Понеже им се е свършила храната, те страшно бързат и не разчитат само на вятъра.
А вятърът бе попътен за сандала, понеже духаше от север. С помощта на върлините бързината на плавателния съд се бе увеличила толкова, че хората, които теглеха въжето от брега, бяха принудени да тичат в тръс.
След като сандалът отмина, се появи и вторият кораб, един по-малък ногер, издул всичките си платна и освен това също теглен с въже от брега. Палубата му бе препълнена с нухри.
Песента беше свършила. Пак се чуваше само простичкото «хе-ли», «хе-ли», което ставаше все по-тихо, колкото по-надалеч отплуваха двата кораба нагоре по реката. Но едва след четвърт час те се бяха отдалечили толкова, че Синът на тайната спокойно каза:
— Вече не могат да ни видят. Но сърцето ми се беше свило, докато преминаваха покрай нас. Слава на Аллах, че не ни откриха!
— Ха! Че какво ли можеше да ни се случи? — обади се Сивия.
— Щяха да ни превърнат в роби.
— И мене ли?
— Всички ни. Съвсем сигурно.
— Щяхме да се отбраняваме.
— Вероятно безуспешно. Оръжията ти са превъзходни, ала са безсилни срещу такова числено превъзходство. Във всеки случай е по-добре, че не ни забелязаха. А сега да тръгваме.
Вдигнаха котва и лодката отново продължи прекъснатото си плаване. Гребците удвоиха усилията си, за да наваксат изгубеното време.
Когато слънцето изчезна зад дърветата по левия бряг на реката, се оказа, че преценката на кормчията е била съвсем вярна. На десния бряг забелязаха широк мишрах, представляващ както пристан за кораби, тъй и място за водопой на стадата или път, водещ от високия бряг надолу към реката.
— Ето я серибата — каза Сина на тайната.
— Серибата ли? — попита Сивия, оглеждайки мястото. — Но аз не виждам и следа от нея!
— Защото не е разположена до самата река, а на тахараха [161]. Познавам собственика й и съм сигурен, че ще ни поздрави с добре дошли.
Той насочи лодката към мишраха и там я спря. Хвърлиха котва и освен това завързаха плавателния съд за един от коловете, забити за тази цел наблизо. На брега не се виждаше лодка на серибата. Обикновено тези лодки се прибират зад оградата, за да не бъдат откраднати.
Пфотенхауер си мислеше, че пристигането му изобщо не е забелязано от живеещите в селището хора, но се лъжеше, защото веднага щом кракът му стъпи на брега, откъм близките храсталаци се разнесе глас:
— Стой, не мърдай! Кои сте вие?
Ученият погледна към това място и видя, че между клоните към него са насочени дулата на няколко пушки. Незабавно носът му се изви настрани, сякаш така искаше да се предпази от някой куршум.
— Я си свалете пушките! — отвърна той. — Не сме дошли с враждебни намерения.
— Откъде идвате? — последва друг въпрос, без да се покаже който и да било. — Отговаряй или ще стрелям!
Гласът на скрития човек звучеше някак особено гърлено и стържещо, сякаш всички звуци се образуваха в най-задната част от устната кухина. Синът на тайната все още имаше някаква работа в лодката. Той последен излезе от нея и в отговор подвикна към храстите следните думи:
— Можеш да ни вярваш, че сме приятели. Познах те по гласа, Ал Шахар [162]. Излез спокойно!
— Този млад човек знае името ми — разнесе се същият глас, — следователно няма от какво да се боя. Ще се покажем.
Храстите се разтвориха и от тях се появи един доста възрастен мъж с посивяла брада и пушка в ръката. Следваха го още трима други. Те бяха бели, но облечени също тъй оскъдно, както обикновено ходят негрите.
— Откъде ме познаваш? — попита възрастният мъж, като се приближи.
— Самият ти ще се сетиш веднага, щом ме огледаш малко по-добре.
— Тъй ли? Но аз никога не съм те… — той млъкна, отново измери с поглед младежа от глава до пети и после продължи: — Ти да не си онова момче, дето на времето толкоз много искаше да се запознае с Абд ал Мот?
— Да, аз съм.
— Аллах! Наистина ли си момчето, дето умееше да стреля по-добре от мен? Но тогава много си се променил и то в твоя полза. След като не се върна, си помислих, че ти се е случило нещо лошо при Абд ал Мот. Значи съм се излъгал и това страшно ме радва. Бъди ми добре дошъл!
Той дружелюбно подаде ръка на младежа. Сина на тайната я разтърси и попита: