— Изглежда сърцето ти не е кой знае колко смело. Как се казваш?
Дребосъкът се изпъчи на седлото и отговори:
— Изобщо не те засяга дали съм страхлив или не. Ако искат да научиш името ми, слез от камилата и ще разбереш!
Той скочи от магарето, захвърли пушката и извади ножа си. Хомрите бяха продължили да яздят. Затова пък джалаба не се бе помръднал от мястото си. Зад мъжа, с който разговаряше чужденецът, се намираше едно друго също тъй дребно човече и то навярно се опасяваше, че тази сцена може да завърши зле. За да предотврати подобно нещо, дребният мъж се обади:
— Прощавай, господарю, но моят приятел винаги говори на едро, а си е всъщност един незначителен човечец, който нищо не разбира. Наричаме го Ibn el dschidri [18], а също и Abu el hadascht scharin [19].
— Защо сте му дали второто име? — осведоми се чужденецът.
— Защото мустаците му се състоят само от единайсет косъма — отдясно шест и отляво пет. Но въпреки това той изключително много се гордее с мустаците си и полага за тях толкова грижи и старание, колкото полага и негърката за нивата си, засята с дура [20]. Дребният мъж се мъчеше да даде весела насока на зараждащото се спречкване, обаче опитът му бе посрещнат зле от неговия «колега», който гневно му извика:
— Ти мълчи. Баща на безразсъдството! Моите мустаци са сто пъти по-ценни от цялата ти глава. Самият ти говориш на едро. Хвалиш се с родословното си дърво, но никой не вярва в него!
Това беше такава обида, която разгневи и другия. Той отвърна:
— Какво знаеш ти за родословното ми дърво! Сравни само как звучи моето име и как — твоето!
И обръщайки се към чужденеца, той продължи:
— Господарю, разреши ми да ти кажа кой съм аз! Казвам се Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Хаджи Отайба Абу’л Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки.
Колкото е по-дълго името на арабина, толкова по-почитан е той. Затова той прикача едно към друго имената на рода си до трето и четвърто коляно и по този начин се образува такава безкрайна върволица от имена, която кара европееца тайно да се подсмихва.
Хаджи Али отправи към чужденеца очаквателен поглед, за да види какво ще каже за това толкова прочуто име.
— Значи ти си Хаджи Али? — попита го Бащата на четирите очи. — А баща ти е бил Хаджи Исхак ал Фарези?
— Да. Чувал ли си за него?
— Не. И дядо ти се е казвал Хаджи Отайба Абу’л Ошар?
— Така е. Познаваш ли го?
— Също не. А прадядо ти е бил Хаджи Марван Омар ал Гандези?
— Тъй е. За него сигурно си слушал да говорят, нали?
— За съжаление не съм! И за да довърша, той е бил правнук и потомък на Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки, значи на знаменосеца?
— Да, той е носил санджака [21] на пророка в борбата.
— За това име вече наистина съм чел. Якуб Абд’ Аллах трябва да е бил храбър воин.
— Той е бил герой, за когото и до ден днешен се пеят песни! — кимна гордо в знак на съгласие Али.
— Но не е твой прародител! — намеси се първият джалаби. — Съвсем незаконно си присвоил името му!
— Остави ме намира с този твой вечен упрек! Сигурно знам по-добре от теб какъв ми е произходът.
— И също тъй без никакво право се наричаш Хаджи Али. Който твърди, че е хаджия, трябва да е посетил Мека като поклонник. А ти никога не си бил там!
— Ами ти да не би да си бил?
— Не съм. И не се хваля с подобно нещо, защото не лъжа.
— Изобщо не можеш да се похвалиш с това, понеже си християнин, а християните ги заплашва смъртно наказание, ако си позволят да пристъпят в Мека.
— Какво? Ти християнин ли си? — попита чужденецът първия джалаби.
— Да, господарю — отвърна му той, — и не го крия, защото е грях да отричаш вярата си. Наистина съм християнин и такъв ще остана до края на живота си.
До този момент Бащата на четирите очи бе наблюдавал и слушал спречкването между двамата, изпитвайки скрито удоволствие. Те като че бяха готови да се хванат за гушите, а изглежда бяха най-добри приятели. Но ето че сега европеецът изведнъж стана сериозен и силно наблягайки на думите си, каза следното:
— Съвсем правилно постъпваш. Никой християнин по каквато и да било причина не бива да отстъпва от вярата си. Това е такъв грях спрямо Светия дух, за който в Kitab el rrrukkadas [22] се казва, че никога не може да бъде опростен.
— Грях към Светия дух? — попита учудено дребничкият джалаби. — И ти си чувал за това?
— Разбира се.
— Значи ти е известно и Светото писание?
— Малко.
— И като мюсюлманин ме съветваш крепко да пазя вярата си!