— Хич, ама хич нищо ли не плащате? Че кой ще ви повярва? Да не би аз?
— Да, вие! Най-покорно ви моля да повярвате — засмя се Шварц.
— Ами тогаз не е номер, а истински фокус!
— Целият фокус се състоеше просто в едно лечение, което завърши успешно. Намирах се при Али Ефенди Абу Хамса мия, мюдюра на Фашода. Бях му казал, че си падам малко лекар. По време на игра най-случайно малкият му син се опитал да глътне едно кубче от слонова кост и то му заседнало на гърлото. Когато ме повикаха, малко оставаше детето да умре от задушаване, но аз успях да извадя този предмет. Радостта и благодарността на бащата бяха толкова големи, че бе готов да ми изпълни всяко желание, освен ако то не се окажеше съвършено невъзможно за изпълнение. Към всичко това се прибави и обстоятелството, че мюдюрът гореше от нетърпение час по-скоро да спипа Абу ал Мот.
— Абу ал Мот ли? — попита Пфотенхауер извънредно учуден, че чува това име да се споменава в разговора им.
— Да, тъй се казва човекът, който вие навярно не познавате, но с когото през следващите ни сигурно ще си имате работа, в случай че останете при мен.
— Аха! Познавате ли го?
— За съжаление! По целия Горен Нил той е ловецът на роби, който си е спечелил най-зловеща слава и същевременно, когато това му се стори доходно, играе и ролята на разбойник из пустинята. Малко преди да достигна Фашода той ме нападна, за да ме ограби и убие.
— Но не му се удаде, нали?
— Не, както виждате — усмихна се Шварц, — иначе нямаше да седя жив и здрав пред вас.
— Значи сте осуетили кроежите му?
— Плених неговите помагачи и ги откарах във Фашода, където си получиха заслуженото, обаче той успя да избяга.
— Страшно жалко. Ако го бяхте спипали, навярно завинаги щеше да се сложи край на безчинствата му.
— Съвсем сигурно. Щеше да се прости с живота си. Мюдюрът гори от нетърпение да го залови. Успях да подслушам ловците на роби, когато Абу ал Мот беше сред тях, и какво мислите чух?
— Ще повярвам на всичко каквото сте чул.
— Той отдавна планирал грабителски поход срещу ниям-ниямите и чрез един вестоносец бил уведомен, че по същото време при това племе пребивавали двама бели, двама природоизпитатели. Абу ал Мот се закле да ги убие.
— По дяволите! Навярно е имал предвид мен и вашия брат, а?
— Да. Но отначало се съмнявах в това, защото мислех, че брат ми е съвсем сам при ниям-ниямите. Ала след като от писмото му разбрах, че във ваше лице си е намерил спътник, вече бях напълно сигурен, че по време на онзи разговор е ставало въпрос именно за вас. Естествено взех решение колкото може по-бързо да тръгна на път, за да изпреваря Абу ал Мот. Мюдюрът, на когото представих случая, обеща да ми помогне. Искаше да ми даде известен брой войници, а в замяна на това аз се задължих да му изпратя Абу ал Мот, ако успея да го заловя. И точно на следващото утро се случи онова нещастие с неговото момче и от благодарност, че го избавих от смърт, мюдюрът далеч надхвърли първоначалното си обещание. Броени часове по-късно от Хартум пристигна това дахабийе и той ми го даде на мое разположение. Освен всичко друго увеличи броя на обещаните войници на сто и петдесет. Сега те са с мен под командването на един капитан. Видяхте ли вече хората?
— Да. Цялата горна палуба гъмжеше от тях. Значи искате да заловите този разбойник Абу ал Мот! Интересно, много интересно!
— Но цялата работа съвсем не е безопасна! Той е безсъвестен и отчаян злодей. За съжаление, ако исках да използвам кораба, бях принуден да остана във Фашода един ден повече, отколкото предвиждах. Така Абу ал Мот спечели преднина, която можеше да бъде стопена само с големи усилия. Имахме попътен вятър. Наехме шилюки, а после и нухри, за да теглят дахабийето с въжета, но въпреки всичко, когато се добрахме до Диакин, Абу ал Мот го беше напуснал вече преди почти два дни. Научих, че е вербувал над триста нухри — несъмнено за грабителския поход срещу ниям-ниямите. В Диакин беше наел един сандал и един ногер. Всичко се решаваше от въпроса, кой ще плава по-бързо — неговите кораби или дахабийето.
— Е, кой се оказа по-бърз?
— Засега той, защото все още не сме го догонили.
— А знаете ли каква преднина има?
— Не. Ако следвам нечия диря по сушата, от следите мога много лесно да разбера на какво разстояние са търсените от мен хора. Но по водата не остават подобни дири. Развихме най-голямата възможна скорост. Когато релефът и особеностите на брега ни позволяват, използваме въжета за теглене на кораба. През целия ден не спираме работата с върлините за отблъсване и понеже нашият плавателен съд е великолепен ветроход, предполагам, че сме твърде близо до ловците на роби.