Сивият кимна като на себе си. По устните му заигра загадъчна усмивка, а върхът на носа му започна да се върти ту насам, ту натам, сякаш искаше да каже нещо, за което не биваше да говори. Най-сетне орнитологът попита:
— Ами къде е вестоносецът, когото ви изпратихме?
— Тук на борда. Вярно, този Син на верността е млад, но изключително способен и полезен човек. Без него щяхме да сме все още далеч назад, защото той познава Нил и неговия фарватер тъй добре, както аз познавам петте си пръста.
— Това е тъй, понеже заедно с приятеля си Абд ас Сир той много често е предприемал пътешествия надолу по реката, за чиято цел никога не говори.
— А кой е този Абд ас Сир, Син на тайната?
— Скоро ще научите. Но кажете ми преди това кой е всъщност обесникът, дето се нарича ваш приятел и адютант?
— Мой приятел и адютант ли? Нямам адютант. Кого имате предвид?
— Е, ами онзи червен пуяк, който тъй се надува, сякаш са му наливали мъдрост в главата с най-големия черпак!
— А-а, словакът ли? Бащата на единайсетте косъма?
— Да, същият.
— Славен юначага!
— Наистина ли?
— Разбира се! Той е верен, самопожертвователен, умен и много храбър човек. Представете си, заедно с него убихме два лъва!
— Действително, вече ми спомена подобно нещо и съм страшно любопитен да чуя как е станало. Но казвате, че бил и умен ли? Хич не ми се вярва.
— Защо?
— Защото никой разумен човек не може да се оправи с дрънканиците му. Разправя, че разбирал латински, а немския го говори така, че на човек направо ще му изпадат всички зъби.
— Значи вече се е спречкал и с вас, така ли? Той е голям особняк и страда от фикс идеята, че е учена личност. Ще имате възможност да го опознаете. При нас се намира и друг подобен екземпляр, негов приятел, който се казва Хаджи Али и Баща на смеха. Той твърди, че знаел всички страни и народи, всички градове и села на света. Към такива хора трябва да се отнасяме снизходително. Ако оставим настрана чудатостите им, от тях няма по-добри.
— В такъв случай наистина съм действал прибързано, защото здравата го срязах.
— Олеле-мале!
— Да. Бях кажи-речи груб с него и от яд той просто избяга. Сега съжалявам за това. Но съм решил да му се извиня.
— Не е необходимо. Отнасяте ли се приятелски към него, навярно всичко ще забрави. Цялата работа е по-скоро весела, отколкото за яд. Аз просто го оставям да си приказва и ако някой път почувствам, че вече губя търпение, започвам да си мисля, че и аз си имам своите слабости и не винаги постъпвам кой знае колко умно.
— И аз също — съгласи се Сивият. — И аз навярно съм могъл понявга да проявявам повече разум и особено при онзи случай навремето!
— Навремето ли? Какво искате да кажете?
— Е, ами когато бях в десети клас.
Шварц помисли, че става въпрос за нещо особено важно и попита:
— Какво ви се е случило тогава?
— Изиграха ми лош номер. Вярно, че никога не говоря за това, и не е необходимо никой да го знае, но пред приятели човек може да бъде и по-откровен. Знаете ли, учителят по естествена история ми имаше зъб, защото все го питах за такива неща, на които дори и учените не могат да отговорят.
— Тъй, тъй! — рече провлечено Шварц, напълно убеден, че ще чуе нещо извънредно интересно.
— Да, тъй беше. И той само изчакваше удобен случай здравата да ме натопи. После дойде изпитът. Сложих си нов колосан нагръдник и пъстра вратовръзка, защото си въобразявах, че тъй отговорите ми едва ли не сами ще ми идват в главата. Изпитваха ни един по един и когато ми дойде редът, аз станах от мястото си и мислех, че учителят ще ми зададе кой знае какъв въпрос.
— Моля, продължавайте!
— Да, ще продължа! И сега следва клопката, в която се хванах. Какво мислите ме попита?
— Не мога да отгатна.
— Не можете, защото и самият аз не бях в състояние да се досетя. Поиска да му кажа защо птиците имали пера.
Сивия разказваше историята си толкова сериозно, сякаш ставаше въпрос за някое важно държавно дело. Ето защо при последните му думи Шварц се почувства страшно разочарован. Така да се каже той не знаеше дали да се смее или да плаче, ала все пак сметна за свое задължение да се осведоми:
— И какво му отговорихте?
— Отначало изобщо не обелих нито дума.
— Ако бях на ваше място, същото щеше да се случи и с мен.
— Нали! Вие сте човек, който напълно ме разбира. Опулих очи и зяпнах с уста, та дано така ми хрумне верният отговор, а след това…
Тук той бе прекъснат, защото се почука и в каютата влезе Бащата на единайсетте косъма, който не удостои Сивия дори с поглед и се обърна към Шварц, за да му съобщи нещо. Можеше да го направи и на арабски език, но тъй като Пфотенхауер беше казал, че немският му пет пари не струва, дребосъкът нарочно си послужи тъкмо с този език, та така окончателно да срази безсрамния хулител.