— Може би се лъжете. Знам съвсем сигурно, че тези хора мразят Абу ал Мот. Той изобщо не бива да дръзва да се мярка наблизо.
— Ако е така, страшно ще се радвам. Може би ще ми се удаде да ги придумам да се присъединят към мен. Не можех да предположа, че Абу ал Мот ще наеме толкова много нухри. Вярно че с моите сто и петдесет войници няма защо да се боя от триста нухри, но, както разправят, гарнизонът на неговата сериба наброявал петстотин души. Обединят ли се, ловците на роби ще разполагат с осемстотин войници, срещу които в открита битка ще сме твърде слаби. Ще трябва да разчитам повече на хитростта, отколкото на нашите пушки. Ако мога да получа от тук подкрепления, те ще ми бъдат добре дошли.
— Но на вас хич не ви трябва да се разправяте с Абу ал Мот — обади се Сивия, който все още не бързаше да съобщи на Шварц всичко каквото знаеше.
— Защо?
— Ами защото нали сте решили да го нападнете само за да спасите брат си и мен, а това вече не е необходимо.
— Дори и да е отпаднала тази причина, аз съм длъжен да спазя обещанието, което дадох на мюдюра от Фашода. А и все още не съм видял брат си. Та вие изобщо не сте ми казали къде е той и защо не е дошъл с вас. На всяка цена ще проследим Абу ал Мот, пък макар и само за да го накажа, че ме нападна. Естествено не ми е възможно да предвидя как ще завърши всичко и нямам право да искам от вас да се присъедините към мен. Можете да останете тук и да изчакате резултата.
— Тъй! Да остана тук и да чакам, докато вие се излагате на опасност! Е, тогава ще се проявя като голям храбрец, няма що! Не бива да очаквате таквоз нещо от мен. Не, тръгвам с вас и тъй ще се развъртя, че искри ще се разхвърчат, още повече че цялата работа съвсем не ми се струва толкова трудна, колкото си мислите. По-скоро смятам, че ще е много лесно да заловим стария Абу, защото в момента серибата му е съвсем обезлюдена. Гарнизонът, оставен да я пази, се е разбунтувал, изгорил я е до основи и после всички са си плюли на петите.
Шварц го погледна безмълвно. Това, което чуваше, му се струваше абсолютно невъзможно.
— Да — засмя се Сивият, — сега ме гледате смаяно и тъй сте зяпнал с уста, както аз на времето, когато трябваше да отговоря на въпроса, защо птиците имат пера!
— Гледам ви така, защото сигурно се лъжете!
— Хич не се лъжа. Всичко знам много добре, понеже снощи самият аз бях там и видях димящите останки.
— Бил сте там? Наистина ли?
— Да, разбира се, заедно с вашия брат!
— Какво? Двамата сте били в бърлогата на звяра, който е имал намерение да ви нападне?
— Ама той не беше там. Едва днес го срещнахме по пътя си.
— Видял сте го със собствените си очи?
— Него и двата му кораба. Беше застанал на борда на сандала до кормчията, а съвсем наблизо стоеше вождът на нухрите.
— Бързо ми кажете кога стана това и на какво разстояние оттук?
— Беше ни необходим един час да стигнем до тази сериба и както преценявам, при бързината на вашето дахабийе ще ви трябват около четири часа, за да се озовете на мястото на срещата ни.
— Значи толкова сме близо до него! Ако през нощта хвърли котва, както направихме ние, до утре вечер ще мога да го догоня.
— Никак няма да е трудно. Провизиите им са се свършили, тъй че Абу ал Мот ще е принуден да ловува и да лови риба, за да не гладуват неговите нухри. А това ще забави пътуването му.
— Знаете също, че хранителните му припаси са се свършили?
— Да. Ловецът на слонове ми каза.
— Кой е той?
— Ами това е… е, виждам че трябва да изплюя камъчето. Досега не ви казах нищо, за да мога първо да ви опозная и да видя, дали действително сте човекът, описан ми от вашия брат. Сега вече ще ви разправя всичко.
Лесно може да си представи човек с какъв жив интерес Шварц посрещна разказа на Сивия. Щом орнитологът свърши, той скочи на крака, възбудено закрачи нагоре-надолу из каютата и възкликна:
— Кой би могъл да предположи! Серибата опожарена, хората се разбунтували, а брат ми поел към Омбула! Това е много дръзко от негова страна. Не е трябвало да се захваща!
— И да остави клетите беланди да бъдат избити или отвлечени в робство, така ли?
— Да, наистина. Прав сте. На негово място и аз бих постъпил по същия начин. Но всяко нещо по реда си. Къде са двамата беланди Лобо и Толо?
— Още са в лодката. Не можеше да ги отведем горе в серибата, преди да се бях убедил дали на самия мен ще ми хареса там. Наредих на Сина на тайната да се погрижи за тях. Когато седях в лодката заедно с Бащата на единайсетте косъма, Толо спеше, — изобщо той все спи, а Лобо безмълвно бдеше над него.