— Ефенди, дълг на всеки поданик е да подкрепя властите в борбата им за възстановяване на справедливостта. Ще ми разрешиш ли да ти предложа хората си?
— Да, очаквах го от теб. Но какво ще поискаш за тази услуга?
— Нищо, абсолютно нищо. Бих си отсякъл ръката, ако тя пожелае да вземе и една пиастра от теб! Само за едно те моля — и аз да дойда с теб. Моите хора са свикнали аз да ги командвам. Но естествено върховното командване ще е в твои ръце и аз ще действам изцяло по указанията ти.
— Това се разбира от само себе си. Можеш да ме придружиш и ще бъдеш мой подчинен. Колко души ще събереш?
— Не бива да оставям серибата без защитници, но ще избера най-добрите си войници и те ще бъдат над триста. Те са много добре въоръжени, а и с провизии винаги разполагаме.
— Триста! С тях ще съм сигурен в победата си, но за съжаление съм принуден да се откажа от толкова многочислени подкрепления. Мога да взема само толкова, колкото ще се поберат на моя кораб.
— Значи няма да предприемеш похода по суша, така ли?
— Поне не още оттук. Ще са ни необходими цели три дни само за да се доберем до серибата на Абу ал Мот, а аз трябва да съм там преди това. Или имаш наблизо кораби?
— Намират се, ефенди.
— Къде? При кого?
Този въпрос постави египтянина в голямо затруднение. Започна да преглъща, да се върти на мястото си, докато най-сетне каза:
— Ефенди, дал съм дума да не издавам това. Онзи, който има кораб по реката, го скрива, ако няма нужда от него в момента. Често се срещат майоехи, които са свързани с реката и чиито входове са скрити от тръстика и бамбук. На такива места собствениците крият плавателните си съдове, когато не се нуждаят от тях за по-дълго време.
— Ти не говориш за кораб, а за кораби. Навярно разполагаш с няколко, а?
— Мога да набавя два ногера, които са напълно достатъчни да поберат спокойно триста души.
— И кога най-късно могат да бъдат тук?
— Ако побързам, двата кораба с войниците на борда ще са готови за отплаване точно по обед.
— Добре, тогава не се бави! Ще изчакам да се приготвиш, но плаването трябва да започне точно в уговореното време.
Египтянинът бързо се отдалечи, като вътрешно ликуваше, радвайки се на успеха си от своето ранно посещение при човека, от чието пристигане се беше разтревожил толкова много.
Не по-малко радостен от него беше и Шварц. Изобщо не се бе надявал да получи такива значителни подкрепления.
Най-напред той посети капитана, който живееше в отделна малка каюта, и му съобщи какво решение бе взел. На дахабийето бяха останали само толкова войници, колкото бяха необходими за охраната на кораба. Всички други се намираха вече в серибата, където предишната вечер бяха завързали добри познанства.
Абд ас Сир и Бен Уафа, двамата млади приятели, седяха на палубата и един другиму си разказваха всичко каквото бяха видели и преживели от часа на своята раздяла. Шварц ги подкани да го придружат и те се отзоваха с радост, защото смятаха за голяма чест да бъдат заедно с него. Шварц беше научил от Пфотенхауер всичко, което той знаеше за Абд ас Сир. Ето че пред тях се откри серибата. Над портата й като войнствен знак се вееше знамето на пророка и навсякъде, докъдето стигаше погледът, се виждаха хора, заети с приготовления за поход. Само на едно място, веднага щом се преминеше през главния вход, се бе стекла тълпа от зяпачи, които бяха образували кръг, за да слушат речта на словака.
Той се беше изправил на дъски, сложени върху две бурета с барут. До него се намираше неговият приятел и съдружник във вечните кавги, Бащата на смеха. Когато Шварц и Пфотенхауер влязоха в серибата, дребничкият Син на едрата шарка тъкмо разказваше за нападението при Извора на лъва. Правеше го, за да вдъхнови слушателите да отмъстят на Абу ал Мот. След това той прибави и историята за убиването на лъвовете. Несъмнено дребосъкът предварително си бе наумил да говори за това геройство, защото, като доказателство за истинността на думите си, беше донесъл със себе си предната половина на лъвската кожа, а украсения с пера тюрбан бе оставил на кораба. Навлякъл лъвската кожа така, както старите германци са носили своите мечи и волски кожи, той беше пъхнал главата си в черепа на лъва и кожата се спускаше по гърба му.
Бащата на смеха също носеше своята половина. Тъй я бе наметнал върху плещите си, че краят на опашката се влачеше по дъските.
— Вие мъже на войната и на храбростта, чуйте историята за геройския подвиг, при който убихме Джезар Бей, Удушвача на стадата! — извика той. — Победихме и него, и неговата жена, а после заловихме и сина му. Хаджи Али, кажи, така ли е! Истината ли казвам?