— От тях е разбрал, че бащата ти е мюсюлманин и вярата му е повелявала да те вземе под закрилата си.
— Той видя, че освен тях знам и други такива думи. Жената, която избяга с мен, ме бе накарала да ги запечатам в паметта си. Многократно ми беше повтаряла и други неща, за да ги науча наизуст, но бях запомнил само една част от тях като например:
«ana arab, ana nahabi». Аз не ги изговарях правилно, но той все пак разбра, че съм арабин и съм бил отвлечен. Положи много усилия да изтръгне от мен още нещо, но напразно, защото не знаех каквото и да било. Но ме накара да му опиша похитителя, чието лице бе единственото, за което можех да си спомня съвсем точно. Имамът каза, че на това се крепяла единствената ми надежда да намеря някога родителите си. Ето защо ме караше почти всеки ден да му описвам лицето на разбойника с такива подробности, че образът му никога да не се заличи от съзнанието ми. Само благодарение на тази негова мъдра предвидливост вече знам кой е онзи мерзавец.
— Нима е все още жив?
— Жив е. След малко ще чуеш и името му. Имамът ме обикна като собствен син. Придружавах го от една страна в друга, от един народ до друг народ, чиито езици постепенно съумях да изуча. Но той разговаряше с мен само на арабски. Учеше ме и на всичко каквото знаеше самият той. Обучаваше ме в плуване, гребане и стрелба. Където и да отидехме, той намираше хора да ме обучават в какво ли не, тъй че научих много неща, които другите нито могат, нито знаят. След като бяхме дванайсет години заедно, ние отидохме при племето бонго, където той внезапно умря. Остави ми в наследство оскъдното си имущество и щедрата си благословия, която веднага прояви своята сила, защото само броени дни след смъртта му при негрите бонго дойде някакъв човек да вербува войници. Още от пръв поглед в негово лице разпознах моя похитител. Пожелах да вербува и мен, за да тръгна с него и да намеря възможност да си отмъстя, но му се сторих твърде млад и ми отказа. Когато продължих да настоявам, той ме шибна с бича си и ми забрани да му се мяркам пред очите.
— Успя ли да чуеш името му?
— Не.
— Но поне си научил откъде е дошъл, нали?
— И това не разбрах. Хората премълчаваха и едното, и другото. Аз не бях от племето бонго, за тях бях чужд човек и ето защо те не ми казаха нищо. Но тайно дочух, че воините били наети, за да отвличат чернокожи в робство, и че ще тръгнат с кораб нагоре по Нил към някаква сериба. Тогава скрих най-хубавата лодка на племето, сложих в нея четири гребла — двете бяха резервни — едно платно и оръжията си, занесох запаси от кисра и плодове и зачаках кога непознатият ще се качи на ногера си, спрял на брега, и ще потегли на път заедно с воините бонго. Когато това стана, аз скочих в малката си лодка и тайно започнах да греба подир тях.
— Много дръзко от страна на един толкова млад човек.
— Ефенди, отмъщението придава сила и смелост. На всяка цена трябваше да разбера от него кой е баща ми и после мислех да го убия. С помощта на платното и греблата плавах подир ногера му цели три дни. Още първия ден се блъснах в корен и лодката ми се преобърна заедно с всичко, каквото имаше в нея. Така останах без храна и оръжия. Два дни устоявах на глада, но след това не можех повече да издържам. Ногерът премина покрай един мишрах като много предпазливо се държеше колкото можеше по-далеч от него. Ето защо предположих, че живеещите наблизо хора са враждебно настроени към човека, когото преследвах. Това ми придаде смелост да спра на онзи пристан, за да измоля малко дура или кисра и същевременно да разпитам за ногера. Първият човек, когото срещнах на брега, беше Ал Шахер.
— Хъркачът, който сега пътува с нас?
— Да. Той се погрижи за мен и отговори на въпросите ми. Научих чий е ногерът, защото Ал Шахер го беше видял да преминава. Не споделих с него тайната си, но вече знаех, че мога да се откажа от това преследване. Останах известно време в серибата на Хасаб Мурат и без никой да забележи, се опитах да разбера дали е възможно да го подтикна към схватка с моя враг. Но се оказа, че няма подобно намерение. Вярно, мразеше го, но се чувстваше твърде слаб, за да го нападне. Съвсем сам не можех да предприема нищо. Може би щеше да ми се удаде тайно да нападна и убия моя похитител, но така нямаше да науча от него кой е баща ми. Недалеч се намирала селата на джурите. Отидох при тях и скрих лодката си на брега. Дори се осмелих да вляза в едно от селата им, разположено в непосредствена близост до серибата на моя враг. Ала за мое съжаление разбрах, че джурите са негови съюзници.
— А-а, вече знам кой е той! — обади се Сивия. — Абу ал Мот. Нали видяхме, че ги познаваш дебелия вожд на джурите, както и селото му.