— Не, не е Абу ал Мот, а друг. Продължих пътуването си, за да търся хора, които биха ми помогнали. Ето как се озовах при сандехите, които вие наричате ниям-ниями Те ме приеха много дружелюбно, а синът на вожда им стана мой приятел. С него, със Сина на верността, споделих тайната си и той обеща да ми помогне. Не биваше открито да призоваваме към война, защото Абу ал Мот все още не беше обиждал ниям-ниямите, но ние тайно подклаждахме омраза към него, и постепенно без знанието на краля, бащата на моя приятел, назряваше планът ни заедно с малка група от млади воини, които ме обичаха, да се отправим към серибата на Абу ал Мот, да измъкнем от там моя враг и да го отведем в нашето село като пленник. После мижехме да го принудим да ми каже името на моя баща, както и всичко друго, което исках да знам.
— Ти си храбър, но също предпазлив и умен човек — каза Шварц. — Сега обаче обстоятелствата са къде-къде по-благоприятни за теб.
— Да, ефенди. Тъкмо се канехме да приведем нашия план в изпълнение, когато Сина на верността трябваше да тръгне за Фашода и да те намери. Той познава много добре по-голямата и най-опасната част от пътя, защото често когато кралят мислеше, че сме отишли на лов из блатата на неговата територия, ние тайно се спускахме с лодка надолу по реката към серибата, за да разберем дали моят враг все още се намира там. После твоят брат и Бащата на щъркела изгубиха търпение, сметнаха, че се намираш в опасност, и решиха да тръгнат да те пресрещнат. Казах им, че познавам реката и ми разрешиха да пътувам с тях като кормчия. Бащата на щъркела ти е разправил какво се случи след това.
— Благодаря ти за твоя откровен разказ. Естествено ще ти помогна да постигнеш целта си. Но сега ми кажи кой от жителите на серибата е човекът, когото си взел на прицел!
— Но първо ми обещай две неща!
— Кои са те?
— Че ще го принудиш да ми даде сведения.
— Добре. Давам ти дума.
— И че после ще ми го предоставите на мен.
— За да го накажеш ли?
— Да.
— Не мога незабавно да ти отговоря утвърдително.
— Защо?
— Християнин съм и не мога да търпя жестокости.
— Тогава си помисли какво съм изтърпял аз. Помисли и за мъката на моите родители. Помисли и за другите грехове, извършени от този човек. Кръвта на стотици хора крещи за отмъщение до небето, а хиляди са онези, които е отвлякъл и продал като роби!
Шварц не отговори веднага. Ето защо Синът на тайната продължи:
— Няма ли да помислиш и за това, че аз и Синът на верността ви направихме няколко дребни услуги? Не искам никаква благодарност, а да не говорим за заплащане, но нима ще откажеш да изпълниш първата ми и единствена молба, която се реших да изрека?
Иначе толкова гордият младеж се отпусна на колене и умолително сключи ръце.
— Та изпълнете му желанието де! — обади се Сивият на немски. — Ние наистина сме му задължени. И освен туй е напълно прав — Абд ал Мот, защото сигурно за него става дума, е сатана в човешки образ, за когото хич няма да се разплача, ако му се случи нещо недотам приятно.
— Но това ще е убийство, докторе!
— Убийство ли? Я стига с тоя «доктор», оставете ме на мира и гледайте да изчезнете оттук, иначе ще получите такава плесница, че ще отлетите чак на брега и ще се заплетете в тамошния храсталак! Говори си човекът за убийство, когато става дума за един хилядократен убиец! И при туй ме нарича доктор, след като поне сто пъти съм му заявил, че съм само Нац, или още по-кратко казано — Нац Птичаря! Направо можеш да се пръснеш! Поначало съм добряк, ала ядосат ли те двойно, тогаз и най-здравите нерви не издържат. Трябва да си го кажа!
Шварц все още далеч не познаваше Сивия тъй добре като брат си и затова учудено се загледа в лицето му, където дългият му нос толкова енергично се въртеше ту насам, ту натам, сякаш от гняв искаше да се изтръгне из корен.
— Да, зяпайте ме, зяпайте! — продължи Пфотенхауер. — Ама хич нищичко няма да ви помогне. К’вото ви казах, го казах и десет слона не могат да ме помръднат от становището ми. Тъй че бъдете разумен и приказвайте като всеки свестен човек! Съгласен съм на място да ме изпекат и изядат, ако младежът няма предвид Абд ал Мот!
Въпреки сериозността на разисквания въпрос, Шварц не можа да сдържи смеха си. Той се обърна към все още коленичилия пред него млад човек и го попита:
— За Абд ал Мот ли говориш?
— Да, ефенди.
— Добре, тогава ти го давам, ако имам подобно право, в което силно се съмнявам. Падне ли ми в ръцете, ще бъде твой пленник.
— Нищо повече не искам — отговори Синът на тайната и се изправи. — Благодаря ти, ефенди!