— И още нещо — продължи Шварц. — След като ми разказа всичко, се сетих за един епизод, споменат от Бащата на щъркела. Ти си видял Ловеца на слонове, който заедно с брат ми е поел към Мадунга, нали?
— Да.
— Не си ли го срещал някога преди това!
— Не.
— Помисли си! Може би все пак си го виждал вече?
— Не мога да си спомня.
— И преди много-много години ли не си се натъквал на него.
— Не, не съм.
— Хм-м! Все още не си ми казал дали знаеш името си.
— Майка ми винаги ме наричаше килби, нсфси или хаяти [199]. Но баща ми никога не ми е казвал такива гальовни думи. Викаше ми само Масуф. Тази дума е от малкото, които успях да запомня.
— Масуф! Хм-м! За съжаление Ловецът на слонове не е споменавал никакво име. Той е арабин и ни каза, че синът му бил отвлечен.
— Да не мислиш, че той е моят баща?
— Не, не мисля, дори не го предполагам. Но не е изключено.
— Много деца биват отвличани. Той спомена ли откъде е?
— Не.
— Или с какво се е занимавал?
— И това не каза.
— Тогава не е моят баща.
— Какво основание имаш за подобно твърдение?
— Баща ми е знатен човек, а такива хора нямат причина да премълчават своето съсловие и занятие. А ти вярваш ли, че някой богат и знатен мъж ще вземе да ходи на лов за слонове, за да може да преживява?
— Не.
— Е, тогава Ловецът на слонове ми е напълно чужд.
— Но той каза, че дълги години се е скитал по света, за да търси сина си! В такъв случай не е могъл да живее от богатството си, а е трябвало да ловува.
— Баща ми разполага с много хора и прислуга, които са могли да търсят вместо него. Ловецът на слонове спомена ли нещо за майката на сина си?
— Също не.
— Значи е коравосърдечен човек, който търси само своя син, но не и сина на жена си. Нека го намеря, само че това не съм аз. — Той се обърна и се отдалечи.
— Младеж с характер! — обади се Шварц, гледайки подир него. — Щастлив ще е бащата, който в него намери загубения си син!
— Да, и аз сърдечно го обикнах и напълно вярвам, че сред ниям-ниямите ще има достатъчно хора, които заедно с него ще се изложат на опасност, за да заловят Абд ал Мот жив и да го отведат в селото си. Той е просто… я вижте, ето ги че идват! Да, Бога ми, идват!
Внезапно той скочи на крака и посочи във въздуха.
— Кой иде, кой? — попита Шварц кажи-речи изплашено.
— Не виждате ли? Ей ги къде прелитат над реката!
— А-а, тези птици ли?
— Ами да. Че кой друг?
— Помислих си, че отнейде се е задал Абд ал Мот, тъй като тъкмо говорехте за него!
— Абе я го зарежете него! Едно перо от такваз птица струва много повече, отколкото целият Абд ал Мот. Видяхте ли ги? Накацаха ей там на другия бряг. Познавате ли ги и тез животни?
— Да, разбира се.
— Е, к’ви бяха те?
— Ибиси и то свещени.
— На латински?
— Ibis religiosa.
— Правилно! Перушината им е бяла. А как се казва на латински другият вид?
— Ibis falcinellus — отвърна Шварц, доста развеселен от този изпит.
— Да. Те имат черни пера. Ами как наричат ибиса местните хора?
— Шаир или Абу мингал.
— Това е на арабски, а аз имах предвид суданското име.
— Недже.
— И защо?
— Защото крясъците му звучат подобно.
— Съвсем вярно! Суданците обичат да назовават животните според гласовете им или пък по някакви други белези, които бият на очи. Свещеният ибис се казва «недже аби ад» защото е бял, а, другият носи името «недже ос вуд» защото е черен. Твърде рядко се виждат да летят тъй високо като тези, дето ги наблюдавахме току-що. Изглежда вие съвсем не сте лош познавач на птиците. И от вашия брат останах много доволен, защото винаги ми отговаряше и то правилно и знаеше всичко. Туй страшно ме радваше и се надявам, че и от вас ще бъда все тъй доволен. Птиците са най-интересните животни и туй ме накара да започна да се занимавам предимно с тях. Едно хубаво птиче го предпочитам пред десет бозайника или пред двайсет риби и ето защо ми е съвсем безразлично дали онези там на носа ще хванат с въдиците си нещо или не. Та то ще е само за ядене, а не за научни наблюдения.
При тези думи той посочи към предната част на кораба, където мнозина войници хвърляха въдици, а други стояха край тях със специални риболовни копия в ръка, за да ги хвърлят по плячката, ако тя се окаже тъй тежка, че въдицата да не може да я издържи.
— Е, въпреки това ще участвате в яденето, нали? — попита Шварц.
— Да, разбира се. Но к’во мога да направя с рибата в научно отношение? Я вземете например един такъв ибис от тия, дето ги видяхме! Още в древността той е бил свещено животно и са го балсамирали и погребвали заедно с кралете. Виждали ли сте вече мумия на ибис?