— Ти му зададе и други въпроси, нали?
— Да. Той беше бъбрив старец, който изобщо не изчака да го питам, а сам ми разказа всичко, каквото исках да знам.
— И какво научи?
— Следното: петдесетте бунтовници заедно с отвлеченото имущество и стада са спрели на десния бряг на Нил на около два и половина дни път от серибата нагоре по реката. Решили са там да изчакат завръщането на Абд ал Мот, да придумат хората му да преминат на тяхна страна, да му отнемат цялата плячка и може би да го убият.
— Та нима преди да потеглят на път разбунтувалите се ловци на роби са казали всичко това на джурите?
— Не са.
— Но откъде го знаят?
— От един подофицер, който се върнал, за да чака Абу ал Мот и всичко да му разкаже. Този човек искал да остане верен на своя предводител, но старият фелдфебел и другите го принудили да тръгне с тях. Понеже бил сам срещу петдесет души, трябвало да се подчини, за да спаси живота си, но още при първия удобен случай избягал. Та той разправил случилото се, но аз не му вярвам.
— Смяташ, че лъже?
— Да. Съвсем сигурно е участвал напълно доброволно в бунта, защото като подофицер е трябвало да очаква значителна част от плячката, а после, щом фелдфебелът основял новата сериба, можел да се надява и на по-хубав пост от дотогавашния. Но несъмнено по пътя се е скарал с него и му е дошла мисълта, че ще му е по-изгодно да се върне при Абу ал Мот, да изиграе ролята на невинен и да прибере в джоба си наградата за своето предателство.
— Едва ли ще има някаква полза от това предателство, защото след бягството му петдесетимата бунтовници сигурно веднага са прозрели намеренията му и незабавно са тръгнали в друга посока, за да се спасят от преследването на Абу ал Мот.
— О, не е така. Бунтовниците го смятат за мъртъв. Вечерта заедно с двама от тях бил при реката и уж случайно паднал от брега. След като извикал няколко пъти за помощ, той се гмурнал и заплувал под вода. Малко по-надолу отново излязъл на сушата и избягал, а те си помислили, че се е удавил и крокодилите са го изяли. По-късно от ом суфах направил сал, а от бамбук и два дълги клона изработил няколко гребла и незабавно се отправил към серибата, без да спира където и да било. Плаването по течението вървяло толкова бързо, че пристигнал днес по обед, тъкмо когато дошъл Абу ал Мот със сандала и ногера си. Предводителят на ловците на роби се изплашил, щом видял опустошената си сериба. Когато разбрал от подофицера кой я е изгорил, направо побеснял. Отишъл в селото на джурите да ги разпита, а после незабавно пак натоварил тристате нухри заедно с подофицера на корабите си и отплавал, за да накаже метежниците.
— Значи наистина не е вече в серибата?
— Не е.
— А и никой от неговите хора?
— Нито един. Напълно се убедих в това, огледах пристана и дори претърсих гората, докато все още беше достатъчно светло. После отидох при лодката и сметнахме за по-уместно да не стоим повече там, а да се върнем и да те уведомим.
— Правилно сте постъпили. Но защо Абу ал Мот е предпочел пътя по вода вместо по суша? Корабите са по-бавни от конете и камилите!
— Той не успял да си набави ездитни животни, защото джурите дали на Абд ал Мот всичките си коне и камили. Абу ал Мот има намерение да плава денонощно, за да може след два дни да стигне до споменатото място.
— Убеден съм, че всичко е точно така, както ми го разказа, но трябва да бъда безкрайно предпазлив и да се уверя със собствените си очи. Още сега ще ме откарате с лодката до серибата. Докато корабите бавно ни следват, аз ще се огледам из околността й. Колко път има дотам?
— Ще пристигнем след около половин час.
— Значи на корабите им е необходим един час. Тогава ще разполагам с предостатъчно време да разузная как стоят нещата. И тъй, обратно в лодката!
Двамата млади приятели се спуснаха в малкия плавателен съд и Шварц ги последва веднага щом се въоръжи и даде на рейса необходимите заповеди. Синът на тайната зае мястото си при кормилото. Избягвайки силното насрещно течение, той насочи лодката към по-спокойни води и тя разви такава скорост, която й позволи да достигне определеното място още преди предвидения половин час.
Младият кормчия имаше намерение да не губи излишно време в търсене на някое по-прикрито място за спиране на брега и направо да се насочи към пристана на серибата. Тъй като Абу ал Мот не беше вече там, нямаше от какво да се страхуват. Ала щом наближиха, те видяха, че на брега гори голям буен огън. Ниям-ниямите незабавно прибраха греблата, като само двамина от тях продължиха да гребат, колкото да не позволят на течението да понесе лодката назад и да я задържат на едно място.