— Приблизително с колко пушки разполагаха?
— Не бяха повече от двайсетина. Останалите имаха стрели, копия, ножове и щитове от dschild husan el bahr [203].
— Но самият Абу ал Мот и другите петима араби бяха добре въоръжени, нали?
— Те имаха пушки, пистолети и ножове.
— А как са с барута?
— Разполагат само с толкова барут, колкото носят със себе си в своите kuruha el barud [204]. Абу ал Мот беше много разгневен, защото фелдфебелът е отмъкнал всичките му муниции. Липсва им и олово, за да леят нови куршуми.
— Аха! Благодаря ти! Това е всичко, което исках да знам.
— Сега мога ли да си вървя?
— Няма защо да бягаш, спокойно можеш да останеш тук, нищо лошо няма да ти се случи. За да разбереш, че не ти мисля злото, ще ти подаря един Абу ноктах. Ето го!
Едва сега Шварц пусна косата на дебелака, измъкна кесията си и му даде един сребърен австрийски талер. Това бе правилният начин да се вдъхне доверие на негъра. Най-после вождът се осмели да вдигне поглед към лицето на немеца и да го попита:
— Господарю, нима този Абу ноктах наистина е мой?
— Да.
— Тогава действително не си Шейтан, а много голям благодетел. Ти си по-добър и по-разумен от онзи непознат бял, дето ни обеща пари, а ми даде само някакви си мизерни мъниста. Вече разбрах, че няма защо да се страхувам от теб.
— Да, така е, извикай или доведи хората си обратно и спокойно продължете риболова. Аз си тръгвам. След малко ще видиш три кораба да минават оттук, но няма никаква причина да се боиш от тях. Те няма да спрат на брега.
— Кораби ли? Чии са? Откъде идват и накъде отиват? Може би са тръгнали на лов за роби, а?
— Не. На тях няма ловци на роби, а само добри хора!
— И наистина ли няма да спрат тук?
— Не. Разчитай на думата ми. Лека нощ!
Шварц си тръгна и изчезна в тъмнината на гората. Двамата му придружители бяха чули целия разговор, скрити зад близките дървета. Докато се връщаха заедно към лодката, Синът на верността подхвърли:
— Ефенди, сега разбрах, че не съм постъпил особено умно, когато разговарях с онзи джур.
— В какъв смисъл?
— Попитах го само за Абу ал Мот, но не и за другите необходими неща, които ти научи току-що от краля. Вече знаем всичко.
— Да, наистина знам много, много повече, отколкото се надявах да науча. Цяло щастие бе, че заварихме тези хора тук.
Щом стигнаха до лодката, тримата се качиха в нея и чернокожите загребаха в обратна посока. Но разстоянието, което им се наложи да изминат, не бе голямо, тъй като не след дълго забелязаха светлината на дахабийето, а после се появиха и двата ногера. Шварц нареди първо да го откарат до кораба на Хасаб Мурат, за да му съобщи какво бе научил, а след това се отправи към дахабийето. Щом се качи на борда, той даде необходимите заповеди на рейса.
На носовете на трите кораба горяха големи огньове, за да осветяват фарватера. На светлината им често се виждаше как от водата изскачаха риби. Както от самото начало, тъй и до момента вятърът беше попътен. Той си играеше с пламъците на огъня, запален на брега, където мъжете забелязаха да стоят джурите и да следят с поглед преминаващите кораби.
Често когато стигнеха до някой от завоите на реката, врязалият се навътре във водата нос улавяше вятъра и платната безпомощно увисваха. По-късно към полунощ вятърът изведнъж изчезна и не се появи повече. Това бе много неприятно и им оставаше единствената утеха, че и Абу ал Мот е попаднал в същото безветрие и не може да продължи напред.
— Сега ни липсва само кораб-влекач, та да ни измъкне оттук — каза Сивият на Шварц. — Де да беше поне ден, та да можехме да теглим корабите с въжета по онези места, дето брегът ни позволява. К’ва преднина има всъщност Абу ал Мот?
— От серибата е отплавал около час преди залез слънце. Два часа по-късно и ние преминахме край нея. Следователно преднината му е само три часа.
— Значи утре ще го настигнем.
— Съвсем сигурно.
— И к’во мислите да правим тогава? Ще го нападнем ли?
— Да.
— Бих предложил друг план.
— Какъв?
— Да го оставим най-спокойно да стигне до лагера на фелдфебела. Там двамата взаимно ще се изтрепят, щото изменниците едва ли ще се предадат без съпротива, и след като се избият наполовина, ний ще ги нападнем.
— Тази мисъл ми мина и на мен през главата, но пет пари не струва.
— К’во? Пет пари не струва ли? Туй не е кой знай к’ва похвала и комплимент за мен!
— Но размислете малко и ще разберете, че съм прав.
— Не го проумявам тъй бързо. Нападнем ли Абу ал Мот още преди туй, ще трябва после отделно да нападаме и фелдфебела. По-добре ще е да свършим цялата работа наведнъж.