— Не съм толкова глупав! С нашите три кораба и четиристотин и петдесет души превъзхождаме Абу ал Мот. Той има малко пушки и почти никакъв барут, докато ние сме добре запасени и с едното, и с другото. Тъй че сгащим ли го по реката, можем да не се церемоним много-много с него и то, без да имаме основание да се страхуваме от големи загуби. Но оставим ли го да стигне до онова блато, там той ще се сдобие и с олово, и с барут и макар тогава да събере едва-едва трийсетина пушки, те ще са напълно достатъчни да избият петдесетина, ако не и повече от нашите хора. Точно това искам да избегна.
— Хм-м! Наистина за туй не съм помислил.
— И още нещо. Догоним ли го по реката, той ще е в ръцете ни и няма да може да избяга. Но позволим ли му да слезе на сушата, аз пак не се съмнявам, че ще го победим, обаче има много голяма вероятност да избяга веднага щом разбере, че губи играта. А после? Искам да го заловя. Трябва лично да го хвана и да го изпратя на мюдюра във Фашода.
— Съвсем правилно! Я слушайте, та вий сте много по-различен от мен! Разбирам си от моите науки, ама от такваз стратегия хич никакво понятие нямам. Трябвало е да станете офицер. Досега може би щяхте да бъдете я полковник, я нещо още по-голямо!
— Благодаря! Отбих си дълга като войник. Впрочем много съм доволен от цивилната си професия.
— Тъй! Значи сте бил войник, а? Аз пък не съм.
— Но не защото сте бил под нормалните размери или пък болнав, нали? Височината ви е над изискваната граница, а навярно сте бил и напълно здрав.
— Бях здрав като камък, а и достатъчно дълъг. Съвсем сигурен бях, че ще ме приемат, ала въпреки всичко ме върнаха.
— А защо?
— И още ме питате? Нима не виждате?
— Не — отвърна Шварц съвсем искрено, оглеждайки изпитателно Пфотенхауер от глава до пети.
— Та къде ви са очите! Вярно, и на мен ми се стори твърде странна причината, за която ставаше дума, ала учудването ми с нищо не промени нещата. Когато се явих пред военната комисия, господата първо ме зяпнаха, после се спогледаха един друг, след туй отново ме зяпнаха и пак се спогледаха и най-сетне избухнаха в такъв смях, който сякаш нямаше край. А аз стоях пред тях като млекарчето, дето разсипало гюма с мляко, и навярно физиономията ми не е изглеждала особено интелигентна, щото те не преставаха да се кикотят, докато най-накрая председателят на комисията, някакъв майор, се изправи, приближи се до мен, погали ме по страните и най-приятелски ми съобщи, че мога да си отида и че съм освободен от служба завинаги.
— Но причината, каква е причината! Не ви ли я каза?
— Каза ми я. След като взе от масата сгъваем метър, той половин час измерва нещо по носа ми. После рече: «Не става, наистина не става. И при най-добро желание не става! Този новобранец все ще си забива носа в тила на човека пред него! А само заради туй няма как да удвоим дистанцията между редиците. При заповедта „глави надясно, равнис!“ ще обърква целия полк. А накарат ли го да направи „кръгом“ ще измине час, докато извърти и носа си. Принудени сме да го пуснем да си ходи.» Тъй каза майорът и следователно само на носа си трябва да благодаря, че през 1866 или 1870 година не ме утрепаха заедно с другите войници. [205] — Той разказа цялата история, като се смееше толкова весело, че и Шварц започна да му приглася.
— И вий ли се смеете? — продължи Сивият. — Ама на времето на мен хич не ми беше до смях, щото се мислех за страхотен мъжага и цял Адонис, но сега ми е все тая. Имам си нос и съм доволен от него, понеже освен туй се убедих, че от мен няма да излезе някакъв прославил се в битките герой. Туй го разбирам и сега, когато се видя, че вашият план е десет пъти по-умен от моя. Да, ще трябва да нападнем Абу ал Мот по вода. Ще има да се чуди, щом чуе трясъка на туй оръдие. Ами има ли сред нас някой, дето умее да стреля с него?
— Да. На един човек мога да разчитам в това отношение.
— Кой е той?
— Аз самият.
— Вие? Та и с оръдия ли можете да стреляте? Изглежда направо всичко сте учил!
— И да не е всичко, поне умея да зареждам, да насочвам оръдие и да стрелям с него. Служих една година в артилерията.
— Аха! Тогава ви вярвам. Но аз хабер си нямам от такваз артилерия. Мисля, че дори мога да застана пред дулото, когато се каня да стрелям. Но да се върнем на нашия план! А к’во ще правим, когато спипаме Абу ал Мот и фелдфебела?
— Отговорът е много лесен. Ще останем при блатото, където лагерува фелдфебелът и ще изчакаме да разберем какъв ще е резултатът от газуаха към Омбула. Дали този поход ще се увенчае с успех или не, все едно — Абд ал Мот ще трябва да се върне обратно и ще ни падне в ръцете.
205
Става дума за войните между Прусия и Австрия през 1866 г. и между Франция и Германия през 1870 г. Б. пр.