— Тогава този човек ще си получи обратно корабите. Кажи му, че му ги подарявам!
— Ще му ги подариш? Господарю, добротата ти е безгранична! Но как и кога да му го кажа?
— Веднага щом се върнеш в Диакин.
— Та нима ще се върна?
— Да, заедно с хората си. Връщам ви свободата.
При тези думи чернокожият изпусна лулата, скочи на крака и извика.
— Свободата ли? Невъзможно! Господарю, ти само се шегуваш с мен!
— Не, говоря напълно сериозно. Всички ще останете живи.
— Всички ли? Значи и аз?
— Всички заедно с теб. Но ще поставя някои условия?
— Кажи ги, кажи ги! — подкани го зарадвано чернокожият. — Стига само да ни е възможно, ще направим всичко каквото пожелаеш.
— Ще предадете всичките си оръжия!
— Ще ги получиш. У дома си имаме достатъчно други.
— Освен това ще забравите вече Абу ал Мот. Няма да правите никакви опити да го намерите, а с вашите два кораба се връщате час по-скоро в селата си.
— С радост ще го направим, с голяма радост!
— Надявам се. Аз ще тръгна оттук само с дахабийето, а ногерите ми ще останат да се погрижат докрай да изпълните това условие. Те ще ви следват. Направите ли опит да се върнете, веднага ще ви нападнат и унищожат. Помни го добре!
— Господарю, радваме се, че ще можем да поемем обратно за дома и нямаме никакво намерение да оставаме. Абу ал Мот ни заряза най-позорно и подло и затова срещна ли го някога пак, с него е свършено.
— Добре, значи се разбрахме и…
— Не, все още не сме се разбрали — намеси се Сивият естествено на немски език. — И аз имам да кажа нещо и ще поставя още едно условие.
Носът му тъй комично се поклащаше нагоре-надолу и насам-натам, че всеки, който го познаваше, би бил наясно, че това условие нямаше да е дотам трагично.
— Кажи го! — подкани го вождът. — Надявам се, че ще ни е възможно да го изпълним.
— Е, добре! Настоявам да си отрежете косите и да ми ги предадете!
Въздействието от тези думи бе твърде силно. Чернокожият страшно се изплаши. Той отстъпи крачка назад, размаха ръце във въздуха, облещи очи, силно извика и после отговори:
— Господарю, не бива да искаш подобно нещо!
— И още как! Искам го. Нали сам чу!
— Но ние не можем да изпълним желанието ти!
— Защо? Тук има достатъчно много остри секакин [211], а освен това ние разполагаме с няколко макаса [212], с които ще можем бързо да ги отрежем.
— Защо искаш да ни причиниш такава болка?
— Болка ли? Ако внимавате, изобщо няма да ви заболи!
— Лъжеш се. На други хора лесно можеш да им вземеш компираха, защото носят косите си свободно разпуснати. А нашите фризури са здрави и твърди като камък. Не се знае къде свършва главата и откъде започва косата.
— Ако вие не знаете, аз знам, защото съм табиб [213] и съм запознат много добре с конструкцията на главата. И да отрежа на някой от вас парченце от черепа, то веднага пак ще му го направя, както си е бил.
— Не, не, господарю! С удоволствие ти вярвам, че си велик и прочут табиб, защото имаш ужасно голям нос, а всички абди знаят много добре, че един човек е толкова по-умен и по-учен, колкото му е по-дълъг носът. Обаче дори и наистина да можеш безболезнено да ни отрежеш косите, все пак няма да вземеш да ни опозориш така, като ни ограбиш нашата украса и ни принудиш да се появим пред жените си без най-голямата мъжка гордост.
— Няма как — не отстъпи Сивия. — Трябва да има наказание!
— Ако искаш да ни накажеш — продължи вождът, скован от страх, — ще ти направя едно предложение. Един нухр [214] по-скоро ще предпочете да умре, отколкото да се откаже от чара на своите достойнства. Нека чрез жребий се реши съдбата на моите хора. Нека половината от тях получат правото да се приберат с косата си у дома, а другите ще можеш да убиеш и да им вземеш украшението. Освен това ще получиш и компираха на мъртъвците ни.
Това предложение показваше, че той бе силно разтревожен. Колкото по-сериозно вземаше вождът нещата, толкова по-големи усилия трябваше да полагат учените, за да не избухнат в смях. Пфотенхауер попита:
— Значи хората ти ще хвърлят жребий, така ли? Ами ти няма ли да участваш?
— Аз ли? Не, защото съм техен предводител и като такъв стоя над всякакъв жребий. Не забравяй, че ако ми се падне на мен, ще умра и аз!
— Ах, да! Но ти не искаш да умреш, нали? Е, за такова нещо не мога да се сърдя никому, също и на теб. Но чувството ми за справедливост се бунтува срещу това, че един човек във всички случаи ще остане жив, докато другите ще са принудени да предоставят живота си на случайността. Ето защо ще бъда милостив не само към теб, а и към останалите. Отказвам се от косите ви, обаче в замяна искам да ми дадеш своята бонета ал бадшак [215].