— Щото имах намерение да се докопам до гуглата му. С голяма радост бих занесъл у дома такава етнографска рядкост. Но тъй като се е вкопчил в нея със зъби и нокти, нека си я задържи. Хайде, елате! Да видим к’ви ли физиономии ще направят неговите хора. Изглежда се радват. Чувате ли как реват и крещят?
Двамата не излязоха от каютата заедно с нухра. Бяха останали в нея. Въпреки затворената врата в момента доловиха такава олелия, сякаш разкрещелите се хора щяха да бъдат набивани на кол.
— Ja sefa, ja bacht, ja fahra — 0, блаженство, о, щастие, о, радост! — само тези три думи викаха нухрите, но вдигаха такава дандания, че на човек му се искаше да си запуши ушите.
А когато двамата учени излязоха на палубата, видяха как чернокожите танцуваха и скачаха на своите два кораба, сякаш бяха пощурели.
— Хубава каша забърках! — засмя се Сивият. — Сега ми се щеше да съм психиатър, та да накарам тези обесници да се вразумят.
Вождът се приближи до края на палубата на сандала и им извика:
— Виждате ли как моите хора ликуват? Обзети са от голяма радост и ще ви служат вярно. Ще пожертват дори живота си за вас. А сега елате тук и се заемете с ранените, които имат силни болки и ви очакват!
Преди Шварц да се отзове на тази подкана, той извика при себе си капитаните на двата ногера. Хасаб Мурат получи нареждане отново да натовари своите хора на корабите, а самият той да дойде на дахабийето. Едва тогава реисите научиха, че вече трябва да гледат на нухрите като на съюзници и да се отнасят с тях като към такива. Те посрещнаха новината с голямо задоволство.
Понеже в момента бе много важно да не губят никакво време и отново да тръгнат на път, за да изпреварят Абу ал Мот, всички лодки бяха спуснати с хора, които трябваше да разширят водещия през тръстиката тесен канал. Междувременно двамата немци можеха да окажат помощ на ранените. Когато се връщаха в каютата, за да вземат хирургическите инструменти, те минаха край Сина на тайната и Шварц използва случая да го попита:
— Ти си запознат с реката. Ние трябва да отидем до блатото Husan el bahr. Знаеш ли къде се намира то?
— Да, ефенди, знам го. Когато се връщах от серибата на Абу ал Мот, няколко пъти бях там заедно с Бен Уафа. То е известно с големия брой хипопотами, които живеят в него.
— Кога мислиш ще стигнем там, в случай че попътният вятър не спре?
— Пътуваме ли през цялата нощ, което е напълно възможно, защото през това годишно време няма нито дъждове, нито бури и оттук нататък реката е свободна от тръстика, ще пристигнем утре вечер.
— А може ли и пешеходец да стигне в този срок дотам?
— Да, ако върви бързо. Той има възможност да поеме в права посока, докато ние сме принудени да следваме завоите на реката.
— Никак не ме радва да чуя подобно нещо. Не е изключено Абу ал Мот да тръгне към блатото.
— Тогава ще трябва да постъпим както през изминалата нощ. Ще впрегнем лодките пред корабите. Това няма да ни струва големи усилия, защото сме достатъчно многобройни, за да се сменяме по-често. Нухрите ще ни бъдат твърде полезни, тъй като са далеч по-добри гребци от асакерите.
— Ела с нас в каютата да пренесем заедно сандъчетата с медикаменти и хирургически инструменти. Ти си сръчен и можеш да ни помогнеш при превързването на ранените.
Словакът също чу тези думи. Той веднага се приближи и каза:
— Ефенди, и аз притежавал сръчност значителната. Вече бил съм превързвал рани безбройните. Разказвал бил веднъж на вас за щъркела с крака счупения и от мен превързания. Искам помагам и на нухри застреляните и ранените!
— Добре, почакай!
Шварц и Абд ас Сир влязоха в каютата, а през това време Сивият остана при словака, за да използва удобния случай да се помири с него. Дребосъкът реши да го накаже, като изобщо не му обръщаше никакво внимание. Той стоеше до него и се преструваше, че не го забелязва. Имаше не една, а две причини да се сърди на Сивия. Първо, немецът го беше обидил в областта на науката и второ, говореше му на «ти». Бащата на единайсетте косъма бе помолил Шварц, когото обичаше и почиташе, да се обръща към него на «ти», понеже и Вагнер, предишният му господар му беше говорил на «ти». Шварц изпълни това негово желание. Пфотенхауер бе последвал този пример, но по мнение на дребосъка, без да има такова право. Синът на едрата шарка, който беше много чувствителен на тема чест, допускаше да се обръщат към него на «ти», когато се приказваше на арабски, защото тогава можеше да отвърне със същото, но заговореше ли се на немски, той бе на мнение, че има право да изисква учтивата форма на местоимението в трето лице множествено число. И страшно се ядосваше, че Пфотенхауер не се съобразява с това.