— К’вото го’син доктора Шварц били правили, съм съвсем добър и правилен!
— Тъй! Че к’во ли разбира един джалаби от тез работи! — недоволно промърмори Сивия.
— Аз разбирал твърдо оттук! Аз прекарвал време много дълго при ефенди докторски и изучил бил личност неговата съвсем точно. К’вото той направил бил все правилно!
Сивия спокойно посрещна това поучение или по-скоро смъмряне. В този момент, когато се налагаше да се държат тихо и предпазливо, той искаше да избегне всякакви свади. След като не получи отговор, дребосъкът гордо се обърна към асакерите и започна да им разказва как са изненадали и пленили постовете. При това той се опита да изтъкне собствената си личност, но беше прекъснат не особено любезно от Бащата на смеха с думите:
— Туй, дето ни го разказваш, го знаем вече.
— Тъй ли? Нима ти беше там?
— Не, но нали преди ефендито ни обясни как трябва да се подхванат нещата и понеже всичко е станало точно така, не е необходимо да ни го разказваш.
— А знаеш ли какво участие взех в цялата работа?
— Знам.
— Е, какво?
— Никакво, само си гледал. Или може би искаш да ни говориш за подвизи, които изобщо не си извършил?
— Мълчи! Ти не беше там и няма как да знаеш какви големи заслуги имам. Ако ти бе на мое място, наистина нищо нямаше да направиш и нищо нямаше да рискуваш, защото не те бива за нищо. Затуй ефендито взе не теб, а мен!
— Защото не му предложих услугите си! И теб нямаше да вземе, ако не го беше молил тъй настоятелно. А това е доказателство, че е убеден в невъзможността да те използва.
— Да не би да искаш да кажеш, че съм човек, дето за нищо не го бива?
— Не, защото от всеки човек може да има някаква полза, дори и от най-глупавия!
— Охо! — процеди гневно дребосъкът през зъби. — С такъв номер ли ми излизаш? Наричаш ме най-глупавия човек, така ли? Е, тогава знай, че съм изучавал всички науки и ги знам наизуст! Ами ти какво си учил? Нищо, хич нищо!
— Я ме остави на мира с твоите науки! Много добре знаем какво мнение трябва да имаме за тях. Аз далеч те превъзхождам, защото съм запознат с имената на всички народи и села, на всички страни и жители по земното кълбо.
— Я не ме будалкай!
— Доказах го!
— Кога бе?
— В серибата Мадунга, където не можа да отговориш на моите въпроси.
— А пък ти още по-малко отговори на моите, о, трикратен и десетократен Баща на смеха и на смехотворността!
— Не се подигравай! Ами какво е твоето име? Баща на единайсетте косъма, шест косъмчета отдясно и пет отляво! А я погледни моята брада, с която ме е ощастливил Аллах! Всеки, който ме види, е респектиран от тази мъжествена украса.
— Я не ставай смешен! Та от колко време я носиш? Едва от няколко седмици! В такъв случай изобщо не можеш да знаеш дали ще видиш някакъв хаир от нея. А що се отнася до името ми, то аз нямам причина да се срамувам от него. Наричат ме Абу ал Буз, Баща на муцуната, понеже ми се падна предната част от лъвската кожа, докато ти трябваше да се задоволиш със задната, о, клети ми Баща на опашката!
— Защото жребият така реши. Ами как гласи истинското ти име, дето го носиш в родината си? Запомнил съм го. Казваш се Ускар Ищван. Онзи, който има толкоз късо име, не може да е прочут човек. А я чуй моето! Аз съм Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Отайба Абу л’Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд Аллах ал Санджаки!
— В името на Аллах, престани! — извика дребосъкът. — Туй безкрайно име се изнизва от устата ти също като онзи червей от подутината на негъра абака, дето днес ефендито го навиваше на пръчица!
— Ти ще млъкнеш ли? — скара му се Сивият. — Така си се разкрещял, че сигурно ще те чуят чак при онзи огън. Да не искаш да ни открият и заради теб твоят ефенди да изпадне в опасно положение?
Това помогна. Дребосъкът занемя. Но след някоя и друга минута се приближи до Бащата на смеха и тихо го попита:
— Хаджи Али, ядосваш ли се?
— Да — отговори му той. Ами ти?
— Разбира се, че и аз се ядосвам!
— И кой е виновен за това?
— Аз!
— Не, аз!
— Значи и двамата, така ли?
— Да. Ето защо единият струва точно толкова, колкото и другият. Ще ми простиш ли?
— Да. А ти на мене?
— С удоволствие. Да си стиснем ръцете! Нека не се караме вече!
— Добре. Поне днес няма да се караме. Обещавам ти!
Междувременно Шварц се беше приближил вече доста до бивака. Той беше разположен на такова място на брега, където храсталаците растяха единствено между дърветата, обстоятелство, което не можеше да не зарадва немеца. Само голите дървесни стволи нямаше да му предложат напълно сигурно прикритие. Но понеже тук между тях имаше и храсти, пред Шварц се откриваше възможност с тяхна помощ да се приближи по-лесно.