Ловците на роби седяха между двата огъня, така че големите рояци комари, въдещи се край водата, не ги безпокояха чак толкова много. Над единия огън беше поставен глинен съд, в който се вареше риба, уловена в голямото блато. Доведените от серибата робини правеха брашно от дура и на другия огън печеха обичайните питки.
Всички мъже пушеха лули. От серибата бяха отмъкнали толкова големи количества тютюн, че можеха да пушат от сутрин до вечер. Отвъд огньовете при дърветата бяха натрупани всички товари, не личеше ясно дали са много или малко. Пълзейки на четири крака, Шварц продължи да се приближава все повече и повече, докато най-сетне стигна до два храста, намиращи се най-много на пет крачки от първия огън. Те растяха съвсем близо един до друг. Между тях под клоните имаше място за един човек. Бавно и предпазливо немецът се провря сред шумата им и колкото можеше се сгуши, за да заема по-малко пространство.
Оттам имаше възможност да огледа кръга, образуван от мъжете. Несъмнено присъстваха всички, защото той преброи четиридесет и един души. Още от пръв поглед разбра кой от тях е фелдфебелът. Предводителят на отцепниците седеше съвсем близо до притаилия се немец и тъкмо в момента говореше. Шварц можеше да чува всяка дума.
— Съжалявам — каза старият фелдфебел, — че се е удавил. Но всъщност няма защо да ни е толкова жал за него. Такава е била волята на Аллах и това е било най-доброто. В този онбашия не бяхме съвсем сигурни. Той мразеше Абд ал Мот, ала бе твърде силно привързан към Абу ал Мот. Не можехме да се осланяме на него. Винаги съм подозирал, че ще избяга, за да ни предаде.
— Но той не може да рискува подобно нещо — подхвърли един друг.
— Защо не?
— Защото Абу ал Мот незабавно ще го разстреля за предателство.
— Само си въобразяваш! Той ще го помилва. От само себе си се разбира, че онбашията ще му представи цялата работа така, та върху него да не падне никаква вина, или пък тя да е съвсем незначителна. Но тогава тежко ни! Ако в резултат на подобна измяна попаднем в ръцете на Абу ал Мот, той ще измисли какви ли не мъчения, които ще трябва да изтърпим.
— Прав си. И затуй не бива повече да оставаме тук!
— О, на това място сме в пълна безопасност!
— Не ми се вярва. Ако господарят пристигне в серибата и я завари опустошена, ще отиде право при джурите и от тях ще научи всичко. После ще ни погне с нухрите, които се канеше да вербува и тогава сме загубени.
— Да, ако! Но поне засега той все още няма да дойде.
— Сигурен ли си?
— Напълно!
— Но нали стана дума, че можем да го очакваме всеки миг!
— Така е, признавам. Самият аз го казах, за да ви накарам да побързате, но знам, ще се върне по-късно.
— Той ли ти го съобщи?
— Не. Така предполагам. Я ми кажи, той знае ли за газуаха, предприет от Абд ал Мот в Омбула?
— Нито дума. Абд ал Мот организира този поход на своя глава.
— Дали е знаел кога ще се завърне неговият и наш господар?
— Сигурно!
— Нима се е решил да тръгне за Омбула във време, когато се очаква идването на господаря?
— Не е вероятно.
— Е, тогава ще ви кажа следното: щом Абд ал Мот все още не се е върнал от Омбула, не е възможно да очакваме и появяването на Абу ал Мот. Значи няма защо да се страхуваме от Бащата на смъртта и можем най-спокойно и безгрижно да останем тук и да изчакаме завръщането на газуаха.
— Дано само не ти излезе крива сметката! Много е въпросително дали асакерите на Абд ал Мот ще преминат на наша страна.
— Ще преминат, можете да разчитате на това. Познавам хората си.
— Да се надяваме! И аз мисля, че така ще стане, понеже никой от тях не обича Абд ал Мот. Вярно че после ни чакат големи трудности и мъки. Не забравяй, че газуахът ще доведе много роби и животни. Към тях се прибавят и стадата, които имаме ние. Това неимоверно много ще затрудни придвижването ни. Ако искаме да тръгнем на юг, ще напредваме страшно бавно и се опасявам, че Абу ал Мот и неговите нухри ще ни догонят.
— Смяташ ли, че не съм помислил за това? Но ако хората от газуаха преминат на наша страна, ще бъдем достатъчно силни да се справим с нухрите, макар да не знаем точния им брой. Сигурно Абу ал Мот ще доведе двеста или най-много триста души. А ние ще бъдем далеч над петстотин. Що се отнася до животните, то няма да е необходимо да ги мъкнем с нас.
— Как така? Искаш да кажеш, че няма да ги вземем с нас ли?