— Да, това искам да кажа.
— И какво ще стане с тях?
— Ще ги продадем.
— Трудна работа!
— О, не е. Само трябва да разбираш от занаята. Ще ги разменим срещу слонова кост.
— Аллах! Каква идея!
— Харесва ли ти?
— Великолепна е. Но не бива да се бавим. Няма да киснем тук още със седмици, я!
Фелдфебелът дръпна силно от лулата, издуха дима пред себе си поглади си брадата и самодоволно усмихнат, каза:
— Да ето че пак можете да видите какъв предводител имате сега! Нали снощи препуснах оттук и се върнах едва днес привечер.
Къде ли съм ходил?
— Нали ни каза!
— Не съм.
— Не отиде ли до Омбула, за да разузнаеш тайно какво е положението?
— И през ум не ми е минавало.
— Но нали преди малко ни разказа, че си стигнал почти до самото село!
— Направих го, за да ви изненадам утре сутринта. Я ми кажи къде могат да се намерят най-известните търговци на слонова кост?
— Естествено при негрите дор.
— И колко път има до тях?
— От тук на кон ще стигнеш почти за един цял ден.
— Е, при тях бях.
— Наистина ли? Заради слоновата кост?
— Да.
— Много добре, много добре!
Към този възглас се присъединиха и всички останали. За тях бе добре дошло да се отърват от животните, които само щяха да им пречат, разменяйки ги срещу слонова кост, от чиято продажба можеха да имат голяма печалба.
— Видях техните ями — продължи фелдфебелът. — Те с години-събират бивните и ги крият в ями, докато им се предложи случай да ги разменят срещу добитък. Тези ями се пазят в тайна, за да не обере някой съкровищата им, но щом чуха желанието ми, те отвориха една от тях и ми показаха съдържанието й. Казвам ви, че останах съвсем слисан. А цената, която поискаха, е толкова нищожна, че ще направим сделка каквато Абу ал Мот още не е правил.
— Ти спазари ли се вече с тях?
— Казах им колко животни могат да получат от нас и утре те ще дойдат да сключим сделката. Ще докарат много товари слонова кост.
— Значи утре? По кое време?
— Казах им, че бързаме. Затова ще тръгнат още днес, ще пътуват цяла нощ и призори ще са тук.
— Това е…
Човекът бе прекъснат. Чу се тропот на конски копита. Откъм първия огън на най-южния пост проехтя силен вик. Отговори му друг. После се разнесе възклицание на изненада, а след това видяха да се приближава някакъв ездач.
Хората наскачаха на крака и очаквателно насочиха погледи към появилия се конник. Кой ли можеше да е той? Идваше от юг а в тази посока се намираше селото Омбула. Дали не беше пратеник на Абд ал Мот?
Това предположение се потвърди. Когато ездачът стигна до огъня и можаха да видят лицето му, фелдфебелът извика:
— Бабар, ти ли си? Бъди добре дошъл и слез от коня!
Новодошлият скочи от седлото, пристъпи в кръга на своите другари, за чието предателство все още нямаше никаква представа, учудено ги огледа един подир друг и възкликна:
— В името на Аллах, не знам дали да вярвам на очите си или не! Не се ли лъжа? Вие тук, а аз си мислех, че сте в серибата. А с вас е и фелдфебелът! Та нали ти беше пленник!
— Свободен съм, както виждаш — отговори му той.
— Кой те освободи? Абу ад Мот? Той върна ли се вече?
— За това по-късно! А сега най-напред ми кажи къде ти е пушката!
— Ей къде виси на седлото.
— А ножът ти?
— Тук в пояса ми е.
— Я да го видя!
Той измъкна ножа от пояса му и продължи:
— Какви други оръжия имаш?
— Никакви. Какво толкова ме разпитваш, какво ще правиш с ножа ми?
Фелдфебелът се приближи до коня, взе пушката, окачена на издигнатата предна част на седлото, подаде я заедно с ножа на един от хората си, който ги отнесе при багажа, и забелязвайки учудването му, каза:
— Бабар, ти си един от нашите най-добри и храбри мъже. От сърце ти пожелавам дълъг живот и всичко най-хубаво, но ти още в този момент си стъпил вече с един крак върху моста, който води от земния живот към отвъдния.
— Как? Какво? — попита Бабар.
— Нали чу думите ми, наистина е така, както казах. Ще ти го обясня. Но преди това ми кажи дали походът ви има успех.
— Огромен. Заловихме около хиляда роби.
— И сега се връщате?
— Още не. Успехът направи Абд ал Мот още по-предприемчив. Той ще нападне и едно друго село, където може би ще плени не по-малко чернокожи.
— Значи не се намира вече в Омбула?
— Не. Околността на селото му се струваше несигурна. Там не можеш добре да се отбраняваш, тъй като всичко е опожарено, а се очаква беландите да се съберат, за да ни отнемат плячката. Ето защо Абд ал Мот раздели своите асакери. С триста от тях продължи по-нататък, за да залови още роби, а двеста се върнаха малко назад до едно място, където лесно може да се отблъсне всяко нападение.