— Къде е това място?
— На половин ден път оттук и също на толкова от Омбула. То представлява едно не съвсем пресъхнало корито, издълбано от дъждовните порои, където на отиване пленихме двама бели, тръгнали за Омбула с намерение да предупредят беландите за нашия газуах. Отвъд образуваното от пороищата корито има едно блато и ние лагеруваме между двете.
— Ами ти накъде си тръгнал?
— Към серибата при Абу ал Мот.
— Аллах! Нима се е върнал?
— Та ти трябва да знаеш по-добре от мен! Абд ал Мот смята, че господарят сигурно се е прибрал вече у дома, и ме изпраща да му кажа да побърза да ни догони заедно с нухрите си, защото сме твърде малко на брой, да съпровождаме толкова много роби, а същевременно и да ги опазим, ако ни нападнат.
— По дяволите! — извика фелдфебелът. — Значи Абу ал Мот се е върнал! Кой можеше да предположи! А може вече и да е по петите ни!
— По петите ви ли? Как да го разбирам? Нима сте тръгнали от серибата без разрешението му?
— Да.
— Ами кой остана там?
— Никой.
— Възможно ли е? Значи токулите са изоставени?
— Не са изоставени, а изобщо не съществуват.
— Ти да не си луд? Защо да не съществуват?
— Защото изгоряха.
— Из…
Той не можа да изрече думата. Фелдфебелът му кимна с двусмислена усмивка и продължи:
— Цялата сериба е опожарена.
— Дано Аллах запази слуха ми! — извика Бабар. — Вече не знам дали мога да ви имам доверие. Изразът на лицето ти съвсем не е на човек, комуто всичко е изгоряло. Дори се смееш. Ей там виждам натрупани кошове и вързопи. Какво означава това?
— Ще научиш. Седни при нас край огъня! Ще ти разкажа случилото се.
— Тогава побързай! Извънредно много съм любопитен да го чуя. Но защо ми поиска пушката и ножа? Защо не ми ги върна?
— И това ще разбереш. Случиха се неща, за които нямаш и представа. Ако си разумен, възползвай се! Сега зависи от теб да не изпуснеш късмета си.
Той дръпна човека да седне край огъня до него и започна разказа си.
Шварц бе видял и чул немалко. Струваше му се, че вече знае достатъчно. Пропълзя обратно през храстите и незабелязано се отдалечи. Когато се озова при своите хора, Пфотенхауер каза:
— Ама дълго трябваше да ви чакаме, сигур повече от час Чухте ли нещо?
— Повече от достатъчно!
— Нещо добро ли е?
— Не. Брат ми е пленен.
— Хиляди дяволи! Ами сигурно ли е?
— Да. На половин ден път оттук е паднал в ръцете на Абд ал Мот заедно с Ловеца на слонове.
— А къде се намира в момента?
— Не знам. Не исках да чакам, докато си разкажат всичко. Но ще го науча.
— Тогава побързайте! Естествено ще трябва незабавно да тръгнем, за да измъкнем двамата от плен.
— Това се разбира от само себе си, но тази нощ се налага да останем тук. Походът се е увенчал с пълен успех. Омбула не съществува вече. В ръцете на Абд ал Мот се намират хиляда роби, а той иска да залови и други!
— Тъй! Та това е ужасно! Е, ние ще му пообъркаме малко сметките, което може би ще му струва и живота, но я ми разкажете по-ясно за какво разговаряха там край онзи огън. Щом брат ви Зеп, моят най-добър приятел, е пленен, то и аз трябва да чуя със същите подробности и да разбера как го е пленил Абд ал Мот. Пък после ще можем хубавичко да обмислим как да го отървем.
Дума по дума Шварц му разказа чутото и Сивият се разгневи ужасно. Щом Шварц свърши, Пфотенхауер процеди през зъби:
— Тъй значи, тъй! Спипали са моя Зеп и кой знае к’во ще правят с него! Чул сте, че е искал да предупреди негрите. Значи ще имат силното желание да му отмъстят и сигур няма да се отнасят с него като към скъп гост. Но аз ще дойда, ще дойда аз, Нац Птичаря, и тогаз тежко ви и горко, ако от главата му е паднал и един косъм. А сега бързо да вървим при онзи огън, инак като нищо ще вземем да изпортим цялата история!
— Тези опасения едва ли са оправдани, но не е изключено фелдфебелът на бърза ръка да вземе някое решение, което да ни направи задачата по-трудна.
— К’во може да е то?
— Той вече знае, че господарят му, Абу ал Мот, се е върнал. Възможно е Бащата на смъртта да е тръгнал да го преследва и ето защо фелдфебелът навярно ще бъде наведен на мисълта да изпрати срещу него някой съгледвач, за да гарантира сигурността си.
— Е, туй няма да е кой знай к’во нещастие за нас, щото веднага ще спипаме тоз съгледвач. Но на мен не ми се чака и минута повече. Хайде да тръгваме и да ги нападнем!
— Да, време е.