— Аз ли, ефенди? — попита той.
— Да, ти.
— Изглежда познаваш и мен, и всички други, а?
— Познавам и вас, и взаимоотношенията ви по-добре, отколкото самите вие.
— Но за нас си цяла загадка!
— Тя ще бъде решена, макар и не веднага.
— Аз не знам нищо за теб, никога не съм те виждал. Знам само че сме твои пленници и от думите ти се разбира, че при определени обстоятелства ще ни помилваш.
— Така е. И това зависи единствено от теб, понеже само твоето поведение ще определи как да постъпя с вас.
— Какво трябва да направя?
— Да ми отговаряш откровено.
— Питай ме! Стига да мога, ще ти кажа всичко каквото искаш да знаеш.
— Можеш, само да желаеш. На около половин ден път оттук сте пленили двама бели, нали?
— Да.
— Кажи ми преди всичко дали са все още живи.
— Живи са.
— Ранени ли са?
— Не. Здрави са и се чувстват добре, но Абд ал Мот ще ги убие.
— Кога?
— След като се върне в серибата.
— Слава Богу! Значи все още не е твърде късно! Какви са тези мъже?
— Единият е чуждоземен ефенди, гяур, чието лице прилича на твоето тъй, както си приличат двама братя.
— Продължавай!
— Другият е емир и е арабин.
— Знаеш ли името му?
— Абд ал Мот го каза, когато видя човека за пръв път край блатото, но после не го е споменавал вече. Той го нарече Барак ал Кази, емир на Кенадем.
В същия миг се разнесе силен вик. Той се изтръгна от устата на Сина на тайната. Младежът се втурна към Бабар и извика:
— Как беше? Какво име каза?
Цялото му поведение, гласът, както и изразът на лицето му издаваха необикновено силно вълнение.
— Емир на Кенадем — отвърна пленникът.
— Ке-на-дем! Кенадем! — повтори Синът на тайната първо бавно, а после бързо. По страните му изби руменина, но още в следващия миг изчезна. Силно задъхан, той продължи:
— Кенадем! О, главата ми, паметта ми, моят спомен! Аллах, Аллах! Кенадем, Кенадем! Каква сладка, каква прекрасна дума! Знаех я, тя лежеше погребана в мен, не, не беше погребана, а само дремеше и трябваше да бъде събудена! Но все не се намираше човек, който да я назове, който да я изрече. Кенадем, тъй се казваше моето родно място, тъй се казваше селището, където живееха моите родители! Кенадем, Кенадем! Къде се намира? Кой знае къде се намира!?
Той се огледа наоколо с такъв поглед, с такъв израз на лицето, сякаш от отговора зависеше животът му.
— Намира се в Дар Рунга — отговори Шварц. — Южно от езерото Рахат Гарази.
— Ти знаеш ли го, ефенди, бил ли си там?
— Не, но съм срещал това име в книги, намирал съм го на различни карти.
— В книги и карти! Аллах, о, Аллах! Да можех да видя някоя такава книга или карта! Не намерих родното си място. Далеч съм от него. Палмите му се поклащат във въображението ми, но няма как да ги видя. Ето защо ще бъда очарован, ако мога да хвърля поглед на една такава книга или карта, където се намира името му. Кенадем, о, Кенадем!
Шварц бръкна в джоба си и извади плосък калъф от червена кожа, в който имаше няколко карти.
— Идвам от Севера и ето тук имам една негова карта. Кенадем също се намира на нея.
— Покажи ми го, покажи ми го, ефенди! — извика младежът, като посегна към картите с намерението да ги изтръгне от ръката му.
— Почакай! Ти няма да го намериш. Трябва аз да ти го покажа.
— О, ще го намеря, сигурно ще го намеря! Веднага ще забележа името Кенадем дори между хиляди други!
— Няма да можеш, защото е написано с много по-различен шрифт от онзи, който познаваш. Седни при огъня!
Абд ас Сир се настани на земята. Шварц разгърна картата на скута си, показа му съответното място и обясни:
— Това оцветено в зелено малко късче земя е Дар Рунга. Туй съвсем дребно продълговато място е езерото Рахат Гарази, а по-надолу виждаш мъничко колелце, което е Кенадем. Името е написано до него с европейски букви.
— Махни си пръста! Само на моя пръст се полага да стои върху Кенадем! Значи това е той, това! Там сияят във великолепието си олбайдровите горички, които винаги виждах в сънищата си! Там, там! О, Кенадем! Ефенди, твоята добрина е голяма, сигурно ще ми изпълниш едно желание!
— Какво е то?
— Подари ми Кенадем!
— Това не е във възможностите ми, защото той не е моя собственост.
— Какво? Нима тази карта не е твоя?
— Да, картата е моя.
— И не желаеш да ми дадеш моя Кенадем? Не ти искам цялата карта, моля те само да ми разрешиш да изрежа с ножа си онова парченце, където се намира родното ми място!