— Знайте ли кой е минал оттук? — попита той.
— Естествено хипопотам!
— Да. Я огледайте дирята по-подробно! Тоз бехемот е излязъл ей там от водата и следите му ясно си личат в мекия мъх. Вляво и вдясно вървят две успоредни редици от отпечатъци с диаметър цяла стъпка, а в средата по земята е оставена дебела черта, където се е влачил коремът му. Това е… ха, видяхте ли го?
— Да.
— К’во беше туй? Изскочи ей от онзи кух дънер, дето съвсем сигурно има мравки.
— Капски тръбозъб.
— На латински?
— Orycteropys aethiopicus.
— Правилно! Ами на арабски?
— Абу Батлаф, Баща на ноктите.
— Да, защото има толкоз дълги нокти. За пръв път видях такъв нокът в сбирката на моя учител по естествознание, който притежаваше много таквиз редки кости. Той съвсем не беше лош орнитолог и аз научих доста неща от него, ама хич не можеше да ме понася.
— Странна работа — обади се Шварц, след като двамата отново продължиха пътя си. — Та вие изобщо не сте лош човек!
— И нивга не съм бил такъв! Но винаги съм бил много любознателен и често му задавах таквиз въпроси, на които навярно и най-големият мъдрец не може да отговори. Туй го ядосваше и в него се загнезди мисълта при удобен случай тъпкано да ми го върне. И тоз случай му се представи скоро. Знайте ли кога?
— Кога? — попита Шварц добросърдечно.
— На изпита. Постави ме в таквоз затруднение, дето нивга няма да забравя. Вярно, хич не обичам да говоря за това, щото к’ва ли полза да го чуят чужди хора, но пред приятели човек няма защо да е толкоз мълчалив и затворен и затуй ще ви доверя таз случка. Но вий няма да я разпространявате, нали?
— Нямам такова намерение! — увери го Шварц.
— Е, ето как стана? Тъкмо като бях в десети клас, трябваше да имам изпит. Разбира се, туй беше цял празник и аз взех, че се издокарах, сложих си снежнобял нагръдник и висока яка, вързах и нова пъстра вратовръзка. Естествено тъй както се бях излъскал, си мислех, че изпитът ми е в кърпа вързан. Бях съвсем сигурен в себе си и очаквах въпроса, който щяха да ми зададат. И ми го зададоха, ама какъв въпрос бе само! Я се опитайте да го отгатнете!
— Моля, продължете по-добре разказа си!
— Да, ще продължа, защото сигурно нивга няма да можете да се досетите. И тъй, аз станах от мястото си, щото тъй го изисква учтивостта и тогаз учителят ми каза да му отговоря защо птиците имали пера. Е, сега к’во ще речете?
— Че какво да ви кажа? Не са ме попитали мен, а вас!
— Съвсем правилно!
— И какво му отговорихте?
— Е, отначало хич дума не обелих. Стоях си като истукан и зяпах учителя, тъй както песът зяпа месечината по пладне, щото хич не можех да си обясня отде му беше хрумнал такъв въпрос. Но след туй бях обзет от гениална мисъл и…
Тук той бе прекъснат, защото се разнесе изстрел, който съвсем не идваше отдалече. Гърмежът не беше като от обикновена пушка, а сякаш от някоя мортира.
— Кой ли стреля? — попита Бащата на щъркела. Прилича ми кажи-речи на оръдеен изстрел.
— Сигурно е словакът — отговори Шварц, — защото така гърми неговият катил елфил. Навярно се намира в опасност. Затова бързо при него!
Те се втурнаха напред, без да обръщат внимание на храсталаците и тръстиката, които затрудняваха придвижването им. Само след броени секунди дочуха глас, който страхливо викаше:
— Mussa’ adi — to jest hrozne — помощ, помощ!
— Да, това е той. Едновременно говори на арабски, словашки и немски — продължи докторът. — Веднага, Щефан, идваме!
Явно викащият за помощ човек го позна по гласа, защото с пронизителни крясъци отговори на своя познат немски език:
— Дошли бързо, бързо, бързо! Иначе чудовище изяли мен жив-живеничкият! Вече разтворил свой пастил!
Естествено с думата «пастил» той имаше предвид «паст». Следователно се намираше до някое голямо и опасно животно. А какво беше то двамата успяха да видят, щом заобиколиха един врязал се в равнината храсталак. Там блатото образуваше малък залив и изпогазената на брега тръстика ясно показваше, че на това място някой от хипопотамите имаше навика да излиза от водата и да се връща в нея. През нощта той е навлязъл сред храстите, нахранил се е, за да реши тъкмо сега пак да се прибере в блатото. За нещастие, точно по същото време Бащата на единайсетте косъма слязъл от лодката си на сушата и се изпречил на пътя на животното. Вместо да избегне хипопотама храброто човече стреляло по него и тъй като куршумът му не ранил смъртоносно чудовището, в момента то го беше «сгащило» в пълния смисъл на думата. Беше се спряло на десетина крачки от брега и точно между него и блатото стоеше словакът. Захвърлил празната си пушка и прилепил ръце до тялото си, дребосъкът бе втренчил изпълнения си със страх поглед в бехемота, който беше застанал също тъй неподвижно, без да сумти или да издава каквито и да било други звуци, а само бе раззинал пастта си и то толкова широко, че като нищо би могъл да захапе тялото на едър мъж. Не можеше да се види къде го е улучил куршумът, но изглежда, поне за момента, изстрелът беше парализирал чудовището. В противен случай това приключение щеше да свърши твърде зле за дребосъка.