Словакът не смееше да помръдне ни крак, ни ръка, но щом видя, че двамата учени му идват на помощ, сметна за безопасно да раздвижи поне устните си и извика:
— Бързо стрелят по хипопотам, иначе изгълтат мен цял-целеничкия! Улучат добре чудовище, иначе сме загубили ний и тримата!
Шварц спря и вдигна пушката си, но Бащата на щъркела му подвикна:
— Не вие! Вашият куршум има твърде малко сила. Ако внимавате добре, ще видите колко бързо туй добиче ще рухне при моя изстрел.
Той застана така, че да може да се прицели зад ухото на звяра и натисна спусъка. След това мигновено последва и втори изстрел и то в главата на животното. Разхвърчаха се парченца от месо и кости. Хипопотамът се олюля, предните му крака се подкосиха и той коленичи, но после с мъка се изправи, безформеното му тяло се наклони първо надясно, а след това наляво и едва тогава се строполи на земята. Веднага щом бе ударено от куршума «дум-дум», животното затвори пастта си. Дебелата му кожа потръпна, образувайки неголеми гънки, и после пак се изглади. Смъртта бе настъпила.
В същия момент Синът на едрата шарка направи мощен скок настрани, сякаш едва току-що бе съзрял тази опасна твар и извика:
— Не пипали го! Хипопотам обичат се преструват. Ако още жив били, изпохапят нас всички тримата.
— Глупости! — засмя се баварецът. — На този стар шишко и през ум не му минава да се преструва. Ами всъщност що правите таквиз скокове? Трябваше да отскачате преди туй!
Макар словакът да смяташе, че все още се намира в опасно положение, пак успя да се разгневи. Отговори следното:
— Та вий могли ли скачат кога пред вас изправят се бехемот? Ако аз раздвижил мен, тогаз и той бил се размърдал и отхапал бил глава моята.
— Не, драги мой. Вий сигурно сте улучили животното нейде в челюстта и тъкмо от туй е получило схващане на устата. И тъй като таквоз нещо никога досега не му се е случвало, чудовището е било толкоз изплашено, че не е могло да помръдне от мястото си. Просто се е оковало от страх.
Дребосъкът му хвърли поглед, изпълнен със съмнение, и отговори:
— Туй не могли повярват аз. Схваната уста туй болест човешката, а не хипопотамската.
— Аха! Е, щом отбирате повече от тез работи, сигурно сте прав. Вярно че до ден-днешен не съм виждал бехемот със схваната уста. Но ако не бяхме дошли, спукана ви беше работата. Струва ми се, че дори и на вас положението ви е изглеждало напечено. Или се лъжа, а?
— Да, тъй е — призна Бащата на единайсетте косъма. Аз също ги стрелял слон и хипопотамут, но нивга не виждали тъй отблизо добиче страховитото. Вий бил спасили живот моят и аз с радост подали ръката моята на вас, в случай че преди туй видели дали хипопотамутът наистина мъртви.
Той протегна ръка, но не посмя да се приближи до Пфотенхауер, защото орнитологът пристъпи до бехемота, за да го разгледа. Куршумът «дум-дум» беше направил дълбока дупка в главата му и беше изхвърлил навън голяма част от мозъка.
— Какво силно и развито животно, сигурно е дълго над четири метра — обади се Шварц, оглеждайки великанското му тяло.
— Да, т’ва си е стар мъжкар — отвърна Пфотенхауер. — Но въпреки туй ще е страшно вкусен за наште хора.
— Вероятно. Но досега аз не съм ял хипопотамско месо.
— Ами тогаз просто трябва да го опитате. Уверявам ви, че хич не е лошо, а сланината му се смята за деликатес дори от познавачи. Не сте ли на същото мнение, господин Ускар Ищван?
Това учтиво обръщение, изречено с много дружелюбен тон, не остана без резултат. Бащата на единайсетте косъма имаше добро сърце. Той не можеше да не признае пред себе си, че Пфотенхауер го е избавил от голяма опасност и затова се приближи до него, стисна му ръката и отговори:
— Да, сланина бил съм деликатес. Аз съм бил ял вече сланина суровата и печената и туй съм били лакомство несравнимо. Но ако вий не били дошъл, то аз сам бил станал лакомство, а туй не могъл бил желание моето. Вий били сте враг моят, а аз враг вашият. Туй ще…
— О, не, не — прекъсна го Пфотенхауер. — Аз не съм бил ваш враг, само от време на време не се разбирахме съвсем добре.