— О, разбирал съм вас добре многото, но вий не искали проумеят образование и научността моята. Но ако хипопотамутът бил ухапал мен мъртъв, тогаз отишли били по дяволи всички познания латинските и моите. Затуй аз искат простили всички обидчивости вашите и занапред съм бил приятел вашият и чудесният. Направили вий също тъй?
— Разбира се, че съм съгласен! Едно е сигурно — винаги е по-добре да имаш един приятел, отколкото един неприятел. И тъй, ето ви ръката ми, стиснете я здраво! От тоз миг нататък да няма вече между нас ни свади, ни кавги.
Тъй като дребосъкът държеше вече десницата му, при последните думи Сивият му подаде и лявата си ръка. Словакът я улови, погледна го приятелски в засмяното лице и каза:
— Аз сме изцяло съгласителен. Дружба нашата да бъде вечна и за да стане още по-сърдечната, отколкото казали сте вий, нека тук край трупа хипопотамския сключим побратимство непоколебимото. Заявя аз дружба моята и вий изкажете доверие вашето!
Пфотенхауер издърпа ръцете си, направи замислена физиономия и отговори:
— Не мога да кажа, че имам особено доверие тъкмо в такваз работа. Знайте ли, не е много благочестиво да се побратимяваш с някого край един труп. Такваз дружба трябва да се полее с бира и понеже тук не се намира подобно питие, ще почакаме още малко, докато отидем заедно в Бавария. Там всичко ще мине леко и весело.
— Туй сме бил възглед много правилен — съгласи се дребосъкът. — Побратимство мокрото е по-хубаво от побратимство сухото. Значи още оставаме на «вий» учтивото, но въпреки туй приятелство могло бъдат съвсем верно и вечностно.
— Естествено! Ще видите какъв приятел мога да бъда, когато стане напечено. Но преди всичко да решим к’во да правим с животното. Оставим ли го тук, крокодилите ще се нахвърлят върху него.
— Нека Щефан го пази — отговори Шварц, — а ние ще се върнем в лагера, за да изпратим хора. Утринната ни разходка и без друго свърши.
— Да. Вече се съмна и междувременно сигурно всички са се събудили. Мисля, че Щефан няма да допусне някой да му отмъкне бехемота.
— Аз ли? — веднага кипна словакът. — Туй да не съм обиденост?
— И през ум не ми е минавало! Нали сме приятели и нивга вече няма да се обиждаме.
— Настоятелствам да е тъй! Ако сте вий помислили, че аз оставят ми отмъкнали хипопотам от мен пазения, тогаз не ще и помисля да направят с вас побратимство баварското и мокрото. Аз ще заемал незабавно положение отбранително и вий могли сте отидат със спокойствие доверителното и задушевното.
Той вдигна пушката си, за да зареди изстреляната цев, а двамата немци се отправиха към лагера. Разбира се, те имаха не един и два повода да си поприказват, но за щастие съвсем случайно не се стигна до разговор и благодарение единствено на това обстоятелство Шварц направи едно откритие, което иначе щеше да им се изплъзне. Той вървеше пръв, забил поглед в земята. Не бяха изминали още и половината от пътя, когато внезапно спря, посочи надясно към няколко млади прекършени папратови листа и тихо каза:
— Спрете! Оттук сигурно е минал някой.
— Възможно — отвърна с безразличие Пфотенхауер, но също така тихо.
— Като че гледате много леко на този случай.
— Мислите ли, че заради такваз дреболия трябва да съм обзет от тежки мисли?
— В нашето положение човек трябва да обръща внимание на всичко.
— Сигурно тук е бил някой от нашия лагер.
— Не. Никой от нас не е идвал насам.
— Ам’че тогаз оттук е минало някое животно и е смачкало папратовите листа.
— Нека ги разгледаме.
— Щом ви доставя удоволствие, нямам нищо против. В туй време ще продължа нататък.
— Не, моля ви, драги, почакайте за минутка!
Той се наведе, за да огледа внимателно влажната блатиста земя. Когато отново се изправи, лицето му беше придобило разтревожен израз. Пфотенхауер го забеляза и попита:
— К’во има? К’во видяхте? Физиономията ви хич не ми харесва.
— Тук се е намирал човек и то съвсем наскоро. Бил е бос.
— Не е ли минал още снощи оттук?
— Не, защото в такъв случай по папратовите листа все още щеше да стои росата, а тъй като тя не се вижда по това растение, значи то е било отъпкано след падането й.
— Кой знае кой ли ни е търсил. Хората са забелязали, че липсваме и някой е хукнал подир нас.
— Не е така. Следата не води от лагера насам, а оттук към лагера. Да я проследим, като избягваме всякакъв шум!
Той отново закрачи начело и то бавно, за да не изгуби дирята из очи. А тя водеше точно в посоката, от която неотдавна бяха дошли двамата с Пфотенхауер. Не след дълго следата се отклони наляво, където личеше значително по-ясно. Шварц се спря, посочи към отпечатъците и прошепна на своя спътник: