Когато стигнаха там, те завариха словака да стои с пушка на рамо при животното. Изпаднал в отвратително настроение, той ги посрещна с думите:
— Да не би да имате в крачолите си тояги, та не можахте да се размърдате по-бързичко! Повече от час стоя край туй чудовище, за да не му позволя отново да оживее. Ако се беше съвзело и избягало, всичките ми молби и упреци нямаше да ми помогнат с добро да го задържа тук. Но не ви ли стига, че го застрелях за вас? Да не би да искате да го метна на гръб и да ви го донеса?
— Какво? Ти ли го застреля? — попита Бащата на смеха.
— Да. Че кой друг? — отвърна гордо дребосъкът.
Ами друг. Вярно че куршумът на твоята Baruhdi er rad [231] е много голям, но все пак не е в състояние да направи такава дупка. Това може да стори само rssas scharmat [232], а аз знам, че единствено Бащата на щъркела има подобни куршуми, значи той е убил животното, а не ти.
Докато войниците, без да обръщат внимание на двамата, се заловиха с дългите си ножове да разрязват хипопотама, дребосъкът се сопна гневно на приятеля си:
— Мълчи! Да не си бил тук? Вярно че устата ти е не по-малка от пастта на това чудовище, ала мозъкът ти е толкоз нищожен, че с него не може да се насити и една нимли [233]. Ти не чу ли трясъка на моята пушка?
— Ние доловихме два изстрела и точно те ни събудиха. Тъй като липсваха Сихди Асуад и Бащата на щъркела, веднага разбрахме, че те двамата са стреляли. А сега искаш да ни метнеш, че си бил ти. Опитай се да пратиш за зелен хайвер някой друг, но не и човек като мен, дето знае имената на всички села и народи, всички градове и хора на земята!
— Я не ми говори за твоите хора и села! Не ми се вярва да ти е известно дори онова селище, където хората са се разбягали от уплаха веднага щом са видели новородената ти физиономия. А аз знам всички езици на света, както и латинските науки. Главата ми можеш да я разгърнеш като книга, където всичко е написано, и поискам ли само, моят ум озарява науките подобно на слънцето, което няма равно на себе си.
— Schu halalk, uskut — ама че дрънканици, я млъкни! — изкрещя като побеснял Бащата на смеха, при което направи такава физиономия, сякаш се разтапяше от блаженство. — Когато моят лик се е появил за пръв път на тази земя, тогава е изпаднало във възторг не само слънцето, а и целият небосклон. Известно ли ти е името ми и знаеш ли кой съм аз? Казвам се хаджи Али бен хаджи Исхак ал Фарези ибн хаджи Отайба л’Ошер бен хаджи Маруан Омар ал Гандези Хафид Якуб абд Аллах ал Санджаки. А твоето име гласи само Ускар Ищван. Е, как може да се мери с моето?
— Разбира се! Твоето дълго име не е нищо друго освен една тения [234], а човек винаги се радва, когато успее да я отстрани заедно с главата и опашката й. Обаче моето име излъчва сила и благозвучие и всеки, който го чуе, се радва на музиката в него. А каквото името, такъв и човекът. Докато ти още спеше и с хъркането си гневеше вселената, аз бях вече на крак, за да се бия с исполина на животинския свят. Я погледни долната му челюст! Виждаш ли тази дупка в кожата? Куршумът ми улучи тук хипопотама с такава сила, че той получи схващане на устата и не успя нито да се помръдне, нито да каже една разумна дума. Единствено благодарение на този мой куршум чудовището отиде при своите прадеди и прароднини. Е, кажи ми тогава вършил ли си някога подобно нещо или можеш ли някога да извършиш!
— Като нищо! — отвържа му Бащата на смеха. — Само извикай някой хипопотам и веднага ще видиш как ще се изплаши от мен.
— Наистина ти вярвам, защото, щом зърне физиономията ти, начаса ще избяга.
— Я не говори за лицето ми! — гневно извика хаджията. — Кой друг е виновен за вида му освен ти?
— Аз ли!?
— Да, само ти! Лицето ми беше като една перла на мъжката красота. Чертите му си съперничеха по блясък с началните думи от Корана. Очите ми излъчваха сила и благост, а страните ми грееха като утринната зора. Но всичко това беше преди да те видя. Когато дойде ти и се изпречи пред погледа ми, обзелият ме ужас така разтресе цялото ми тяло, сякаш имаше земетресение, и винаги щом очите ми се спрат на теб, ме обхваща все същият панически страх, който тъй внезапно ме лиши от това въплъщение на всички мои най-големи достойнства. Мога да се надявам на изцеление от страданието си само когато не те виждам повече и завинаги се разделя с теб.
— Тогава си обирай крушите и да не си посмял някога пак да ми се мернеш пред очите! — гневно изкрещя изпадналият от своя страна в ярост дребосък. — Ти си mismahri et tabuht, гвоздеят на моя ковчег, и es sabab kabri, причината, за да отида в гроба. Откакто те познавам, бавно, но сигурно загивам и ядовете, които си имам с теб, разяждат костите на моя живот. Ти уби младостта ми и предварително унищожи дните на старостта ми. Дано за наказание ангелът на Страшния съд набоде с игли кожата ти толкова нагъсто, колкото нагъсто са и космите на пудела!
234
В случая става въпрос и за игра на думи, защото на немски «тения» означава и «километрично дълга дума» (име). Б.пр.