— Крокодилите са изчезнали. Забелязали са ви и сега идват, за да ви изядат. Отдалечете се по-скоро от блатото!
Няколко бързо приближаващи се бразди във водата доказваха, че той има право. Само след броени секунди животните стигнаха до брега и на повърхността се показаха техните тъмни тъпи муцуни.
— Хамдулиллях, закъсняха. Ти ме спаси! — извика словакът и прегърна с едната си ръка своя приятел.
— Шарафалиллях, да, сметките им излязоха криви! — отвърна му той. — Но не аз спасих теб, а ти мен. Ако не беше ти, сега щях да съм храна на трапезата на тези чудовищни гущери. Дано Аллах ги прокълне!
— Да, дано животът им е къс, а смъртта ужасна. Предците им да изпаднат в забрава, а внуците и поколенията им да бъдат осъдени на вечен глад. Дано болест разяде телата им, а мъката — техните души, докато искрено се покаят и проумеят, че поглъщайки месата на живи хора, вършат грях спрямо повелите на Аллах!
— Те никога няма да се покаят, защото сърцата им са закоравели и ушите им не чуват предупреждаващите ги гласове. Ще продължат греховния си живот и ще отидат да се пържат във вечния огън, без никога да могат истински да изгорят. Но да се радваме, че се отървахме от техните зъби и нека им кажем, че ги презираме и ще ги презираме во веки веков!
По типично ориенталски начин двамата започнаха да обсипват крокодилите с най-обидни ругатни и ги проклеха да попаднат в най-дълбоките бездни на ада. После взаимно си размениха благодарности. Всеки твърдеше, че другият го е спасил и колкото по-разпалена бе преди малко свадата им, толкова по-възторжени бяха уверенията в дружба и приятелство, с които се превъзнасяха един друг. След като тази сцена свърши, те изцедиха дрехите си от водата и се заловиха да помагат на войниците да нарежат на дълги парчета месото и дебелата сланина на хипопотама. После набучиха тези късове на копия и ги отнесоха в лагера, където междувременно бяха запалени няколко огъня, на които щеше да бъде приготвено вкусното печено.
В това време плавателните съдове се приближиха до брега и хвърлиха котва. Когато екипажите им надушиха миризмата на печено месо, изявиха силното желание да им се разреши да слязат на брега, нещо, с което Шварц се съгласи неохотно, защото поне на нухрите той все още им нямаше особена вяра. Но Бащата на половината му даде съвета да спечели привързаността им, като прояви към тях доверие, тъй че и те получиха позволение да слязат от корабите. На войниците обаче бе тайно заповядано внимателно да ги наблюдават, за да не може никой от тях скришом да напусне лагера.
От хипопотама се запасиха с толкова голямо количество месо, че всеки от присъствуващите стотици хора получи по едно солидно парче и възможността да го приготви и изяде, както пожелае. Начинът, по който се извърши всичко това, можеше да даде на някой художник богат материал за цяла папка с живописни битови картини.
Било писано разигралите се весели сцени неочаквано да бъдат прекъснати по един поне в началото неприятен начин. Шварц седеше заедно с Пфотенхауер, с Бащата на половината и Хасаб Мурат. Те ядяха печена хипопотамска сланина, която според Шварц имаше превъзходен вкус.
— Отлична е, нали? — попита Бащата на щъркела. — Нито един месар или колбасар в Германия не може да ти предложи нещо по-хубаво, а тук край Нил знам едно-единствено нещо, дето не само може да се сравнява с нея, но дори е и още по-голям деликатес.
— Какво е то? — попита Шварц.
— Туй е слонско печено, ама трябва да е от точно определено място. И знайте ли кое е то?
— Ял съм месо от слон, но не знам от коя част на тялото му е най-вкусно.
— Тогава трябва да ви кажа. Тук по тез места хич не е изключено да ни срещне някой такъв господин «elephas» или дори цяло стадо. Удаде ли ни се тогаз добър случай за някой хубав изстрел, ще ви дам практическото доказателство за моето теоретично твърдение. Знайте ли де трябва да бъде улучен слона с куршум, за да падне веднага?
— Да. Там, където започва хоботът от главата.
— Вярно е, макар че с куршуми «дум-дум» може да го раниш смъртоносно и другаде. Та малко по-надолу от споменатото място човек трябва да си отреже парче от хобота. От него става най-хубавото печено каквото съм ял някога.
Пфотенхауер извъртя очи така, че се показа бялото им, и млясна с език, с което искаше да изрази възможно най-добре страхотния вкус на въпросния деликатес. При това носът му закима толкова енергично, сякаш възнамеряваше да потвърди думите му по най-убедителен начин.
— Слонски хобот? — невярващо попита Шварц. — Мислех, че е твърде жилав.
— О, не. Месото му е крехко като език на северен елен. Но пък и онуй парче от хобота само по себе си не представлява деликатесът в завършения му вид, а трябва да се изпече в подходяща за тази цел мазнина. И туй е мазнината, съдържаща се в клетъчната тъкан на бъбреците, а тя е мазнина ви казвам, к’вато с нищо не можеш я сравни. Как ми се ще още начаса отнейде да вземе да се появи такъв слон, та да ви покажа онуй, дето за съжаление не съм в състояние да опиша!