— По дяволите, става напечено! — извика Пфотенхауер. — Сега всичко зависи от това, накъде ще се насочи бикът.
— Загубен е — обади се Шварц. — Слонът е два пъти по-бърз.
— Да. Туй говедо идва право къмто нас, но изглежда слонът ще го догони всеки миг. Стойте съвсем спокойно, за да не ни забележи скитникът.
Ето че слонът настигна бика. Вместо да го нападне изотзад, той се изравни с него, заби отстрани бивния си зъб в тялото му и още докато тичаха, го подхвърли във въздуха.
Дочу се тъпият шум от падането на бика върху земята. Въпреки ужасната си рана, той се опита да се изправи на крака, но скитникът се спря и отново го запокити нагоре и то още по-високо от преди. После започна да го тъпче с крака и да му нанася с хобота си толкова мощни удари, че скоро победеното животно се превърна в мека безформена маса.
Гневът на «нехранимайкото» бе предизвикан от враждебно настроените слонове, а при вида на стадото говеда се беше разпалил още повече. Изглежда смъртта на бика не го задоволи и той се огледа за нови жертви. Именно тогава съзря малката неподвижна групичка от хора и се понесе към тях с такава скорост, която не отстъпваше на бързината и на най-добрия състезателен кон.
— Спасявайте се в гората и по дърветата! — изкрещя Пфотенхауер. — При бясното му тичане и дума не може да става за точно прицелване и сигурна стрелба.
Този път краката на иначе толкова безстрашните мъже заработиха с необикновена бързина. Най-дребничкият от тях. Бащата на единайсетте косъма правеше най-големите скокове. Той не тичаше, о, не, той просто летеше напред като изстрелян от тетивата на лък. В същото време викаше на немски:
— Го’син доктор, стреляли по слон, стреляли де, стреляли! Ако слон нас докопа със зъб неговия, тогаз полетим ний във въздух атмосферния и били строшени кокали нашите и всичките! Стреляли бързо, бързо!
Най-близо по петите му го следваше неговият приятел Бащата на смеха. Той правеше лъвски скокове и изрева на един дъх:
— О, Аллах! О, провидение! О, вечност! Сигурно ще ме докопа, слонът, проклетият, неверникът! Дано преди туй пропадне в ада, там, дето е най-дълбоко и има още друга яма, която води още по-надолу!
На суданецът му е съвършено невъзможно да мълчи. Той трябва да говори и да крещи дори когато това безкрайно много му вреди.
Чуваха се и гласовете на Абд ас Сир и Бен Уафа, които може би искаха да накарат слона да свърне в друга посока. Двамата се затичаха надясно, докато животното продължи в права линия точно подир словака и приятеля му. Другите завиха наляво. Те забелязаха, че слонът не е вече по петите им и спряха.
— Да пукна, ако нявга през живота си съм търчал така! — каза Пфотенхауер, поемайки си дълбоко дъх. — Ако бяхме останали на мястото си, куршумите ни хич нищо нямаше да навредят на този звяр, ала ний сичките щяхме да бъдем отъпкани и смачкани. Ей го, де търчи право към гората. Явно е хвърлил око на дребосъка и на дядото на всички градове и народи. Нека побързаме да ги догоним, за да помогнем на двамата!
— Чакайте! — задържа го Шварц. — Да не проявяваме непредпазливост! Не виждате ли, че двамата юнаци току-що се добраха до гората! Там ще намерят сигурно прикритие, тъй че са спасени. Ние обаче само ще се изложим на опасността да ни връхлетят връщащите се мъжкари. Ако искаме да последваме нашите приятели, трябва да го сторим, като заобиколим и внимаваме да не ни видят слоновете. Елате!
В този момент и «скитникът» стигна до гората. Той се вряза в нея така, сякаш под краката му имаше само трева. При това прегъваше настрани като тръстика или просто пречупваше стволовете на дървета, дебели, колкото мъжко бедро. Бащата на единайсетте косъма дочу зад гърба си силното пращене и пукот на прекършени клони и помисли, че слонът е съвсем близо по петите му, но не посмя да се огледа, а продължи да тича все напред. Но ето че единият му крак се заплете в някакво пълзящо растение и той се просна на земята. Бащата на смеха прелетя покрай него. Тогава дребосъкът бързо се изправи и отново се понесе напред… и за малко да падне в дълбоката вода на блатото, на чийто бряг изведнъж се озова. Наблизо забеляза могъщия ствол на едно дърво. Поглеждайки нагоре, той видя краката на своя приятел. Подскочи нагоре, залови се за най-долния клон, изтегли се на ръце и стъпи върху него. Следващият клон не беше кой знае колко високо. Бащата на единайсетте косъма искаше да продължи още по-нагоре, защото все още не се намираше достатъчно високо и слонът с лекота можеше да го докопа, ала бе принуден да се откаже от намерението си. Дървото беше пострадало от паднал гръм и изгубило короната си. От оцелелите три клона третият бе прекършен така, че бе останало само късо пънче, на което имаше място за един-единствен човек. Точно там се беше настанил хаджията и неволно бе направил такава физиономия, сякаш се намираше на седмото небе на Мохамед, а не в смъртна опасност.