— Разбира се. Това беше бухал, едно изключително рядко животно за тези места.
— Да, не се среща кой знае колко често. Поне аз не съм го виждал досега. Знайте ли как го наричат местните хора?
— Свидетеля.
— Защо?
— Заради звуците които издава. Крясъкът му прилича на «шухуд», което е множествено число от «шахид» — свидетел.
— Правилно! Ами как е латинското му име?
Бащата на единайсетте косъма слушаше този разговор. Думата «латински» го наелектризира. Той се понадигна от мястото си и за да не го изпревари Шварц, бързо отговори:
— Бухал се казват на латински «бубалус». Съм го знаел още от време многото и дългото.
Пфотенхауер се обърна към него, позамисли се и попита:
— Тъй ли? Значи «бубалус» е бухал! Ам’чи тогаз к’во означава латинското «бубо максимус»?
— «Бубо» съм значел бивол рогатият.
— Бре к’ви познания! Я виж ти! Жалко само, че е точно обратното. «Бубо» е бухал, а «бубалус» означава бивол.
— Туй съм не могъл повярват. Сигур вий сте се сбъркали.
— Не, не греша. Та нали тъкмо аз трябва да го знам.
— Не могло да забравят вий?
— Не. Я попитай господин доктора Шварц кой е прав!
Естествено Шварц нямаше как да не даде право на Бащата на щъркела, затова словакът недоволно каза:
— Значи туй съм бил объркване мое незначителното. Глава учената понявга има моментности кога сякаш не си е у дома. Но кат се върне, на часа пак сичко се оправя. Все пак аз учил съм мой латински гимназиалния и познавал област научната с всичките й видове. Аз винаги имал бистра и ясна капуц.
— Капуц ли? — учудено попита Пфотенхауер. — К’во означава пък туй?
— Не знайте ли вий?
— Значението на думата ми е добре известно, но нямам представа к’во искате да кажете.
— Та нали капуц латинското означава глава немската!
— А-а… тъй, тъй! Ами к’во е тогава «капут»?
— Капут значат кепе, качулка. Та туй вий трябвало знаят!
— Аха, трябвало да го знам! Е, драги приятелю, пак обърка нещата. «Капут» е глава, а под вашето «капуц» може да се разбира само кепе, боне, качулка.
— К’во, как вий нарекли мен? Драги приятелю? Задържали сте го за себе си! Щом вий бламират латински мой, то аз не бил приятел вашия. Приятел разпознавал се по познание взаимното. Вий отказали съгласие с мен заслуженото, тъй че трябва аз гледат на вас кат на враг противния. Все казват аз бил оня, дето бил в заблуждение обърканото. Аз молят вас не говорили повече латински, щото всяко дете може чули вас и проумели, че вий в живота свой целия не следователствали го правилно!
При този съвет Пфотенхауер избухна в сърдечен смях, което толкова разпали гнева на дребосъка, че той тропна с крак и извика:
— Що са смейте вий и хилите? Разсмивали сте вий над мен, или над сам себе? Щом някой подигравал мен, съм вземал пушка моята и ще съм правил от него труп съвсем мъртвия!
В голямото си раздразнение той наистина взе пушката си и запъна спусъка й.
— Какво? — възкликна Пфотенхауер, който в подобни случаи започваше да говори съвсем правилен немски. — Искате да ме застреляте?
— Да, ще съм ви застрелял съвсем целия. Аз също имал чест в тяло моето!
— Признавам, че е така, но за тази работа изобщо не си заслужава току-така да убиеш човек! Нима искате да застреляте онзи, който с куршума си ви избави от хипопотама, когато бяхте в смъртна опасност?
При тези думи дребосъкът изпусна пушката, плесна се с длани по челото и отговори:
— Сам аз съм бил хипопотам! Гневът мой сегашният съм бил по-голям от хипопотам вчерашния. Вий спасил мен живот моя, а аз искали застрелят вас от яд неблагодарствения. Ето ви ръка моята и моля за извинение лесно простимото!
Той подаде ръка на Бащата на щъркела, а той я стисна и разтърси най-сърдечно. Дребосъкът се бе почувствал сериозно обиден. Фактът, че въпреки това помоли за извинение, показваше колко добро сърце има.
Двамата немци продължиха прекъснатия си разговор съвсем тихо, за да не дадат възможност на Бащата на единайсетте косъма отново да се намеси и да изпадне в гняв. Към полунощ всички, които нямаха работа, легнаха да подремнат, а гребците ги приспаха с монотонния шум на веслата.
Когато гребците събудиха Шварц и Пфотенхауер, все още бе тъмна нощ. Греблата бездействаха, защото лодките бяха стигнали целта си и стояха вързани за дърветата и храстите по брега. Екипажите им слязоха на сушата.
И тук се налагаше да оставят хора, да надзирават плавателните съдове. Допълнително запалиха и други факли. Всеки взе оръжията си и провизиите, които трябваше да носили походът започна.
Пътят им водеше през ширналата се надалеч гора от дървета арадебах [240], чиито стволи растяха на такова разстояние един от друг, че не им причиняваха особени затруднения. Бяха запалили достатъчно факли, тъй че нямаше как водачите да се заблудят. Но не беше изключено хора от отряда на Абд ал Мот да се намират вече нейде наблизо и затова избягваха да вдигат и най-малкия шум.