— Господарю, що за мисли ти идват! Нима не си преброил с колко ръце и глави разполагаме?
— Какво ли ще ни помогнат и двойно повече ръце, ако главите, на които се подчиняват, не са се научили да разсъждават! Не виждаш ли колко е тесен входът? Двайсет души са напълно достатъчни да го препречат.
— Тогава ще го атакуваме!
— Ще ни струва твърде скъпо, защото там наоколо са пръснати големи скални късове, зад които воините на Абу ал Мот могат да се прикрият. Те ще избиват нашите хора, без ние да имаме възможност да улучваме.
— Какво значение има, ако изгубим трийсет, четиридесет или петдесет души? Не разполагаме ли с много стотици?
— Уахафи, аз съм християнин и за мен е свещен животът дори на един-единствен човек. Тъй че ще се опитам да направя всичко възможно да не бъде убит никой от нас.
— Господарю, това е изключено!
— Нека по-добре не спорим сега по този въпрос. Ще знам какво да правим едва след като огледаме клисурата. Ще сляза в нея с неколцина души, чуваш ли, само с неколцина, за да разузнаем как стоят нещата. Всички други ще останат тук да чакат завръщането ми. Но в никакъв случай няма да разреша хората до един да се спуснат долу и там да се разположим на лагер, защото постъпим ли така, тогава ще се осъществи желанието на Абу ал Мот — ще попаднем в капан.
— Но как смяташ да го победиш?
— Това трябва тепърва да се изясни. Макар да не ми се вярва да постъпи така, защото го смятам за далеч по-умен, все пак поне не е напълно изключено самият Абу ал Мот да влезе в клисурата, за да лагерува в нея. Тогава ние ще заемем входа и той ще попадне в собствената си клопка.
— Че защо, да е толкоз немислимо подобно решение? — попита Пфотенхауер.
— Защото, ако го вземе, направо ще заслужава бой!
— Да, ако го вземе, въпреки че ни очаква. Но той си мисли, че е възможно да дойдем най-рано едва утре. Нима в такъв случай е изключено днес Абу ал Мот да използва тъй удобното място?
— Хм-м, вярно, това не ми мина през ума.
— Но иначе напълно споделям вашето мнение. Съгласен съм също да се спуснем долу на разузнаване. Нека тръгнем незабавно, защото не бива да губим никакво време. Нали няма как да разберем кога точно ще се появи Абу ал Мот.
На първо време всички бойци трябваше да останат по местата си. Предводителите им тръгнаха близо покрай лявата отвесна стена на клисурата. Имаха възможност да хвърлят поглед в нея. От двете страни на дъното й, а също в предната и задната й част се издигаха палми. В средата се простираше зелена поляна, но никъде не се виждаше поток или някакъв воден басейн. Когато Шварц изрази учудването си, Уахафи му отговори:
— Нека първо слезем долу и тогава ще видиш, че има вода. Когато се озоваха над входа, видяха, че скалата се спуска отвесно надолу, и се наложи да се върнат малко навътре в гората, после да свърнат наляво и по обиколен път да слязат до входа. Впрочем това не се оказа толкова трудно и след около десетина минути теренът започна да се спуска, образувайки не особено стръмен склон. Гората свърши. Минаха сред пръснати тук-там храсталаци и най-накрая за свое учудване Шварц видя пред себе си покрита с трева равнина, от която се издигаше подобната на подкова планина, в чието сърце се врязваше клисурата.
Както измери Шварц, нейният вход беше широк дванайсет крачки. Щом минаха през него, хората получиха възможност да обхванат с поглед цялата продълговата котловина чак до най-задния й край. Тя им предложи много своеобразна изненадваща гледка.
Високо горе се развяваха короните на дърветата арадебах, после следваха съвършено голите скали, спускащи се стотина крачки надолу. В подножието им цялата котловина беше опасана от нисък насип, подобен на дига. По продължението му имаше издълбан улей, където се събираше процеждащата се от стръмните склонове вода, образувайки малко поточе, което близо до входа на котловината изчезваше под земята, в една дупка между скалите. Именно тази вода напояваше палмите талеб, засадени върху насипа на еднакво разстояние една от друга.
— Преброй ги! — каза Уахафи на Шварц. — Отдясно са петдесет и отляво петдесет, в дъното на котловината има седем и тук отпред близо до входа още седем. Всичките са сто и четиринайсет. А сега се приближи до тях, за да видиш как се казва всяка една!
Той го дръпна да отиде при най-близката палма. На ствола й, малко по-ниско от човешки бой, се виждаше една дума, издълбана още преди години с арабски шрифт. Отделните резки бяха набъбнали, образувайки подутини с дебелината на човешки ръст, тъй че не бе трудно да се разчете думата.