— След десетина минути ще знаем дали брат ми е с тях, тоест дали е още жив или не. Не го ли видя, тежко и горко на тази пасмина! В такъв случай няма да има никаква милост!
Скоро пред очите на двамата се разкри такава гледка, от която сърцата им изтръпнаха. Видяха какво означава един газуах — робски керван.
От коня на един от първите ездачи започваше дълго въже, увито около вратовете на петнайсет крачещи един подир друг негри, чиито ръце бяха вързани на гърба. Чернокожите бяха съвсем голи, а целите им тела — покрити с подути и кървящи рани от удари с бич. Изглежда те не бяха проявили изискваното от тях покорство и затова бяха бити.
Подир първата група следваха други трима ездачи с дванайсет негри, вързани съвсем по същия начин. Освен това всеки от тях носеше или по-скоро влачеше на краката си тежки дървени букаи. И краката им бяха покрити с кървави рани от бич и мъжете едва можеха да вървят.
След тях и още една група конници се бе проточила дълга верига от роби, мъкнеща страшния шабах, тежкия дървен чатал, в който е пъхнат вратът на роба.
Подир тях се влачеха останали без сили жени и момичета с различни товари, чиято тежест почти ги смазваше. На всичко отгоре глезените на краката им бяха свързани с къси въжета, тъй че да могат да правят съвсем малки крачки и да им е невъзможно да мислят за бягство. Следваха ги навързани близо едно за друго момчета, чиито лица бяха така подути и обезобразени, че да те побият тръпки на ужас. Това бе последица от тъй наречените «гулуф» — три резки с нож, направени на всяка буза като вечен и видим знак на робството. Раните им бяха гноясали и гъмжаха от насекоми.
Друга група от кервана образуваха известен брой негри със завързани за коленете китки на ръцете, така че бяха принудени да вървят прегънати надве. Накратко казано перото отказва да опише мъките, на които бяха подложени пленниците, за да привикнат на покорство и да им попречат да избягат. На една майка дори бяха вързали на гърба й вече разлагащия се труп на около осемгодишно момченце, което несъмнено бе нейно дете. Тъй като с непрестанен плач тя е искала да и го върнат, ловците на роби са го застреляли и по такъв ужасен начин отново ги «събрали».
По всичко личеше, че робите са изтощени и кажи-речи вече загиваха от глад и жажда. Бяха ги принудили да вървят през цялата нощ.
Отначало Шварц не забеляза всичко това. Той търсеше брат си и на нищо друго не обръщаше внимание. Все повече и повече хората от кервана навлизаха в клисурата, а брат му не се виждаше. Сърцето му започна лудо да бие, а дишането му се учести. После той така взе да скърца със зъби, че Пфотенхауер го чу и се опита да го успокои:
— Само не губете надежда. Все още не са преминали водачите им, а ми се струва, че тъкмо при тях трябва да се търсят таквиз пленници като брат ви и Ловецът на слонове.
В този момент се приближиха двама конници, които носеха бели бурнуси и яздеха един до друг. Щом успя да различи чертите на единия от тях, Шварц веднага процеди през зъби:
— Абу ал Мот! Ето го най-сетне!
— Да, той е — кимна Пфотенхауер, — а другият е Абд ал Мот. Ами я погледнете кой ги следва по петите! Жив е, жив е! Виждате ли го до Ловеца т слонове?
Наистина това бяха Йозеф Шварц и прочутият ловец. Изглеждаха сравнително добре, все още носеха дрехите си и нямаха вид на сломени хора. По лицата им нямаше и следа от примирение със сполетялата ги участ.
— Слава Богу! — промълви Шварц. — Как ми се иска да се втурна и да го изтръгна от ръцете им!
— Ще провалите всичко!
— Добре го знам. Трябва да се овладея. Но ще му покажа, че съм наблизо.
— За Бога не ни издавайте! — изплашено прошепна неговият спътник.
— Не се безпокойте! Ще му дам знак, който той много добре познава.
Ловеца на слонове и другарят му по неволя бяха вързани заедно един до друг така, че да не могат да се разделят, нито пък да си помръднат ръцете. Освен това около кръста на всеки от тях беше опасано въже и после здраво стегнато за стремената на Абд ал Мот. Двамата се намираха вече близо до клисурата, когато се разнесе характерният крясък на лешояда. Никой не му обърна внимание, понеже в Судан лешоядите се срещат много често, но Йозеф Шварц рязко вдигна глава. В страните му нахлу кръв, а очите му заблестяха. Той погледна надясно към храсталаците, откъдето долетя този вик и между първите дървета видя как се мярна ръка, размахала пушка. Ала той не спря нито за миг и веднага отново сведе глава. Притежаваше достатъчно самообладание, за да прикрие голямата си радост. Само тихо, съвсем тихо прошепна на своя спътник, с когото тъкмо в този момент навлязоха във входа на клисурата: