— Какъв късмет, че Абу ал Мот не обърна внимание на крясъка на лешояда!
— Защо? — попита го Ловеца на слонове също тъй тихо.
— Защото не беше птица, а моят брат.
— Аллах ил Аллах! Кой би…
— Тихо, не викай така! Нали ще те чуят! Много добре познавам този вик. По време на пътешествията ни из далечни опасни земи той често ни е служил да се откриваме един друг и да се събираме след краткотрайна раздяла, без да се налага да се викаме. Дали е сам или с него има и други хора е все едно, той ще ни измъкне, дори да сме и в центъра на лагера. При това съм съвсем сигурен, че ще го направи още тази вечер или най-късно през нощта. Но нека не издаваме с нищо новата си надежда!
Емил Шварц видя, че брат му чу и разпозна сигнала. На първо време това го задоволи. Вече знаеше, че още утре той ще е свободен. Изчака, докато последните роби и техните мъчители изчезнаха в клисурата, и заедно с Пфотенхауер се изкачи обратно горе на височината.
— К’во ще предприемем най-напред? — попита го орнитологът, докато бързо се катереха редом един до друг. — Веднага ли ще ги нападнем?
— Не, защото в такъв случай незабавно ще убият брат ми. Щом стигнем горе, ще обясня как според мен трябва да постъпим. Действително не проумявам как е възможно иначе толкова разсъдливият Абу ал Мот да рискува да се разположи на лагер в клисурата, където можем съвсем лесно да го затворим в чудесен капан. Достатъчно е с малко хора да завардим входа и той няма никакъв шанс да се измъкне. Освен това го превъзхождаме далеч и по многочисленост и отгоре най-удобно можем да очистим хората му с куршумите си, без ни най-малката опасност за нас. Няма никакво съмнение, че е загубен, но въпреки всичко не бива да използваме сила, защото може би ще изложим на риска да бъдат избити не само моят брат и Ловецът на слонове, а и отвлечените роби. Когато човек с морала на Абу ал Мот разбере, че е изправен пред сигурна гибел, той е способен на всякакви престъпления.
Кралят бе изпълнил добре възложеното му поръчение. Когато двамата учени се изкачиха горе, всички хора бяха налице и никой не беше напускал мястото. Синът на тайната се приближи до Шварц и го попита:
— Господарю, много се страхувам за баща си. Керванът на робите пристигна. С него ли е и Ловецът на слонове?
— Да, видяхме го.
— А как е? Как изглеждаше?
— За дадените обстоятелства е много добре.
— Слава на Аллах! Тежко и горко на ловците на роби, ако не успеем да го освободим невредим!
— Ще успеем. Можеш да разчиташ на това. Впрочем той вече знае, че избавлението му не е далеч. Брат ми вървеше до него и аз му дадох знак да разбере, че съм тук наблизо.
— Тогава да не се бавим, а веднага да ги нападнем!
— Не. Първо ще започнем преговори с Абу ал Мот.
— Защо? Те нищо не подозират за присъствието ни. Връхлетим ли ги внезапно, уплахата така ще ги скове, че ще ги победим преди още да помислят за съпротива.
— Дори предположенията ти да се сбъднат, ще се пролее човешка кръв, а точно това ми се иска да избегна. Но ми се струва, че двамата предводители на кервана наистина ще бъдат изненадани, ала в никакъв случай няма да изгубят самообладание. И първото нещо, което ще направят, е да убият баща ти и моя брат. Нима трябва да ги излагаме на такава опасност?
— Не, господарю, не — припряно отвърна младежът. — Но как смяташ да ги спасиш?
— Ей сега ще чуете.
Шварц сподели с тях плана си и след кратко съвещание той беше приет, понеже всички разбраха, че е най-доброто, което можеха да направят.
Най-сетне воините тръгнаха да обградят клисурата. Всичко се извърши толкова тихо и предпазливо, че намиращите се в нея хора нищо не забелязаха. След десетина минути скалите наоколо бяха заети от воините, които бяха получили точни указания как да постъпят във всички възможни случаи.
Без никакво колебание Шварц смяташе, че от всички свои подчинени най-много може да разчита на войниците от Фашода и ето защо се беше разпоредил именно те да заемат входа на клисурата. Кралят, Хасаб Мурат и командването на частите, настанили се горе по скалите. Шварц се отправи надолу с войниците. Заедно с него бяха Пфотенхауер, словакът, хаджията и Синът на тайната. Синът на верността пожела да остане горе при баща си.
Шварц взе със себе си и Дауари, както и двамата хомри. В резултат от бастонадата те не бяха в състояние сами да се спуснат от височината и се наложи да ги носят. Те бяха наблюдавали цялата подготовка и вече знаеха, че за Абу ал Мот няма никаква надежда за спасение.
Безгрижието и непредпазливостта в поведението на този човек бяха наистина учудващи. Когато Шварц и хората му стигнаха долу, видяха, че той дори на входа не беше поставил постове. Немецът предпочете все още да не се приближава до прохода, а на първо време спря в края на гората, за да даде необходимите указания на тримата пленници.