— Това е Абу ал Мот — обади се Шварц. — Заповяда на хората си да запазят спокойствие.
Тревожните викове и безцелното тичане престанаха. Всеки спря там, където се намираше в момента. Шварц нареди на войниците да сложат предпазителя на пушките. За около петнайсет минути в клисурата се възцари най-дълбока тишина, но изглежда това бе затишие пред буря, защото всеки бе грабнал оръжията си и всички хвърляха заплашителни погледи към изправилите се на входа хора.
Най-сетне настъпи леко раздвижване. На едно място ловците на роби се отдръпнаха настрани и измежду тях се появи някакъв човек, който бавно и колебливо се отправи към обсадилите ги неприятели. Той нямаше никакво оръжие. В ръка държеше само един перест палмов лист като знак за миролюбивите му намерения. Когато се приближи на около двайсетина крачки, той спря, размаха палмовото листо и поздрави:
— Селям! Мога ли да дойда при вас и после пак свободно да се върна?
— Да, нали така обещах — отговори Шварц. — Тъй че спокойно ела!
Човекът се приближи. Беше най-обикновен аскери, когото Абу ал Мот изпращаше сигурно само да разбере дали противниците не му кроят някоя коварна клопка.
— Изпраща ме Абу ал Мот — каза той. — Господарят ми иска сам да разговаря с вас и ме накара да попитам дали наистина няма да му попречите да се върне, в случай че не се споразумее с вас.
— Кажи му, че щом съм обещал, ще, удържа на думата си.
— Значи да дойде, така ли?
— Да, но разбира се, не бива да носи някакво оръжие.
— Тогава ще се върна при него, за да му предам твоите думи. Селям!
Човекът им обърна гръб, като започна да се отдалечава с бавни и колебливи крачки. После извърна глава, хвърли назад радостен и учуден поглед и побягна така, сякаш се е отървал от страхотна опасност. Значи все пак не им бе имал доверие, а беше вярвал, че ще го задържат и вече няма да го пуснат.
— Боже мили, ама тъй си плю на петите тоз обесник, сякаш някой му плаща за това! — засмя се Пфотенхауер — Адски се радва, че не го изядохме.
— Че кой яде такъв нехранимайко, дето не е с ума си здравословния — обади се Бащата на единайсетте косъма. — Къде-къде съм по-хубав парче печено свинското, или пък шницел с червен пипер телешкия. Я погледни, погледни! Ей там идва Абу ал Мот самият!
Той беше прав. Тълпата на ловците на роби отново се разтвори и направи път на техния предводител. Високомерно изправен, с горда и тежка походка, робовладелецът бавно се приближаваше. Погледът му обаче беше забит в земята. Не се виждаше да носи оръжие. Едва след като се озова почти непосредствено пред Шварц, Абу ал Мот вдигна очи.
— Селям! — поздрави той също тъй кратко, както и преди малко неговият пратеник. — Надявам се, че ще устоиш на думата си и няма да ме задържиш!
— Стига да си изпълнил условията ми.
— Какви са те?
— Да дойдеш невъоръжен.
— Погледни! Накарай да ме претърсят, да видим дали ще намерят и една игла!
Той разгърна бурнуса си. Шварц махна с ръка и каза:
— Вярвам ти. И тъй, щом разговорът ни свърши, можеш да се върнеш при хората си.
— Дори и ако не се съглася да изпълня желанията ти?
— Дори и тогава.
— В такъв случай нека излезем навън и да преговаряме на открито!
Той се накани да се промъкне между скалата и натрупаните клони, с които входът на клисурата бе запълнен вече доста нависоко, но Шварц то спря с думите:
— Стой! Не бързай толкова. Ако искаш да излезеш, необходимо е да вземем специални предпазни мерки.
— Че какви мерки? — попита Абу ал Мот с обиден и учуден тон.
— Ще трябва да ти вържа ръцете на гърба.
— Защо?
— За да не можеш да избягаш.
Ловецът на роби се изсмя подигравателно.
— Да избягам ли? Откъде ти хрумна! Да избягам, след като съм убеден, че сте ми в ръцете и най-после мога да си отмъстя! Нали чу условието ми — да не ми попречите да се върна!
— Това все още не ме убеждава в намеренията ти.
— Но как мога да ви избягам? Дори и да успея бързо да се шмугна и да изчезна в гората, нали ще бъда принуден да се откажа от цялата си собственост и тъй като нямам никакви оръжия, сигурно ще загина в тази пустош по най-мизерен начин.
— Ами! Няколко дни ще се изхранваш с плодове и все ще се добереш до някоя сериба. Впрочем ти съвсем не си толкова беден и съвсем не са ти голи ръцете, както искаш да се представиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Повел си със себе си само робите, а къде са плячкосаните стада?
Мъртвешкото кокалесто лице на стария само за миг се разкриви от гняв, но после той отново се усмихна и отговори: