— Господарю, как допускаш да бъда бит от хората ти! — избухна Абу ал Мот. — Нали ми обеща, че нищо лошо няма да ми се случи!
— Всекиму заслуженото — отвърна спокойно Шварц. — Естествено аз не допусках, че ще предизвикаш гнева им. Щом ги обиждаш, ще си носиш последствията. Сам си си виновен за всичко. В твоето положение по би ти подхождало да си предпазлив и скромен.
— Но твой дълг е да ме закриляш!
— А твое задължение е да се държиш кротко и учтиво. Не се ли съобразяваш с това, тогава нямам нищо против хората, които си обидил, да те пречукат или удушат. Пръста си няма да мръдна за теб. Получи си заслуженото.
Продължиха по-нататък, а когато обиколката приключи, се върнаха обратно долу, където междувременно Пфотенхауер не бе стоял със скръстени ръце и изцяло беше преградил входа. Бе оставена само една съвсем тясна пролука, през която едва-едва можеше да се промъкне човек. От тънки клони войниците бяха изплели «стени». Изправяха ги две по две една срещу друга и запълваха пространството между тях с пръст, за да не може да ги пробие нито един куршум. Щом Абу ал Мот видя тези приготовления, лицето му помръкна и след като ядно се изсмя, каза:
— Сигурно ужасно много се страхувате от нас, та се трудите с такова трескаво усърдие, сякаш трябва да издигнете цяла калаа [242].
— За страх и дума не може да става, защото той ще е напълно неоснователен, както сигурно и сам си разбрал. Но когато най-важното е да се предотврати смъртта или нараняването макар на един-единствен човек, тогава и за най-тежкия труд не може да се каже, че е излишен или смешен, щом с негова помощ се постига тази цел.
— Свали ми ремъците? По всичко си личи, че вече се каниш да започнеш преговорите, които, разбира се, ще бъдат съвсем безрезултатни.
— Сигурен съм, че ще имам резултат, ако не за теб, то без никакво съмнение за мен. И тъй нека седнем!
Развързаха ръцете на стария и се настаниха в кръг на тревата. Абу ал Мот направи такава физиономия, като че проявяваше голямо благоволение към другите, допускайки ги тъй близо до себе си, сякаш той бе човекът, от когото зависеше участта на двамата немци и техните хора.
— Този тип хич не ми харесва — обади се Пфотенхауер на немски. — Физиономията му е много самоуверена, всъщност направо безсрамна и ми се струва, че крои нещо лошо, за което изобщо не се сещаме.
— Не знам какво би могло да бъде — отговори Шварц.
— И аз хабер си нямам, ама замисля нещо. Туй е толкоз сигурно, колкото е сигурно, че бирената чаша има дъно. Просто трябва да сме предпазливи.
— Защо говорите на език, който не разбирам? — попита Абу ал Мот. — Не знаете ли, че това е неучтиво? Или се страхувате от мен?
— Ако някой от нас се страхува, изглежда това си ти — отвърна Шварц. — Само страхливецът е подозрителен. А ако желаеш да сме учтиви към теб, изискваш прекалено много. След всичко извършено от теб, нямаме никакво основание да ти правим комплименти. И изобщо те съветвам да промениш тона, с който ни говориш, иначе няма да се церемоним много-много!
— Няма да се церемоните ли? — изсмя се ловецът на роби. — Наистина не е нужно, защото нямате никакво основание за това. По-скоро аз съм човекът, който проявява снизходителност, понеже не аз съм във властта ви, а обратното — вие сте в ръцете ми — Само умопобъркан може да твърди подобно нещо!
— Мълчи! Ако някой от пас двамата е обзет от умопомрачение, това си ти! Мога да го докажа.
— Докажи го — отвърна Шварц.
— Нима условията, които ми постави, не са условия на умопобъркан?
— Едва ли.
— О, така е! Казваш, че трябвало не само да ви предам твоя брат и Ловеца на слонове, но също и Абд ал Мот, а и самия себе си. Нима не го пожела?
— Да, наистина.
— И няма ли да признаеш, че това е безумие?
— Не. Навярно не сме седнали тук да обсъждаме естеството на условията ми. Разреших ти да дойдеш при нас само по една-единствена причина — за да разбера дали ще се съгласиш да ги изпълниш или не.
— Веднага ще разбереш. Можех да ти го кажа и още със самото си идване.
— Твоето желание ме кара да се смея.
— Тъй! Имаш ли да ми казваш още нещо?
— Не.
— Тогава разговорът ни излезе по-кратък, отколкото си мислех. Повече няма за какво да говорим.
Шварц се изправи на крака.
— Да, няма какво да говорим повече — съгласи се Абу ал Мот и също стана. — Значи мога да си вървя, а?
— Да.
— M’assalahmi. Fat wakhti. — Сбогом. Времето ми изтече!