— Какво? Искате да влезете в клисурата?
— Да, отидат в клисура.
— Ще ви заловят!
— Няма заловят. Нощ сме черна, клисура сме черна, а Лобо и Толо също черен. Тях изобщо не видят. Ако разрешение не получат, двамата много плачат.
— Но нали ако ви открият ще загинете! Не забравяйте, че сте избягали от Абд ал Мот! А сигурно е, че ще ви видят!
— Ние промъкнат до пленници и никой няма обърнат ни внимание. Ние вземем остър нож и срежем въже на пленник.
Когато Шварц чу последните думи, планът на двамата, решили да рискуват живота си за своите съплеменници, не му изглеждаше вече толкова безполезен. Той поразмисли, посъветва се накратко с Пфотенхауер и после съобщи на Лобо и Толо следното:
— Добре, нямам нищо против, но ще трябва да следвате съвсем точно указанията ми.
— Лобо и Толо правят всичко, к’вото заповядат добър бял господар!
— Ще се промъкнете до вашите съотечественици и ще ги освободите от въжетата и ремъците. Но привидно ще трябва да останат така, сякаш все още са вързани, за да не забележат пазачите им нищо. Щом чуете от нашите позиции изстрел, всички ще захвърлят въжетата и дървените яреми и ще се втурнат към изхода. Разбрахте ли?
— Разбрали.
— А сега ще пропълзя през тесния отвор, за да разузная докъде пътят ви е свободен и безопасен.
— Не! Не господар, а Лобо пропълзя през дупка. Лобо сме черен и могат добре промъкват. Още в сериба пълзят до къща на Абд ал Мот.
Шварц знаеше тази история и вярваше, че негърът добре ще се справи с работата си. Ето защо му разреши да тръгне и Лобо изчезна през тесния отвор. Вътре в клисурата не бе никак лесно да го забележат, защото Шварц още при спускането на нощта беше наредил да изгасят огъня и входът тънеше в пълен мрак. След около петнайсетина минути негърът се върна и съобщи следното:
— Сме всичко добър. Клет беланда съвсем назад. После ловците. В средата огън. Вдясно горе на насип шатра на Абу ал Мот. След туй само шестима ловци, недалеч оттук. Сигур трябва внимателен наблюдават нас. Но седят един до друг на земя и приказват. Лобо два път мина край тях, без те забележат. Сега можем ли Лобо и Толо тръгват?
— Да, вървете и нека Бог е с вас! Но бъдете предпазливи, не вършете щуротии и се придържайте съвсем точно към указанията ми!
Двамата пропълзяха през пролуката и останалите да ги чакат хора с напрегнато внимание наостриха слух, да чуят дали някакъв шум щеше да издаде, че дръзките негри са заловени. Но както и преди в клисурата цареше дълбока тишина.
— Ето ви два живи примера за онези презрени хора, за които в Европа се злослови, че стояли почти на едно стъпало на развитие с животните — каза Шварц. — Едва ли ще намерите и един измежду хиляди бели, който да поеме за съотечествениците си същия риск като тези двама храбреци. Но вече ми се струва, че е време и за нас. Ще се заемем ли с нашето преобразяване?
— Да — отвърна Пфотенхауер. — Сега ще сме в относителна безопасност. Ако ловците на роби предполагат, че ще предприемем нещо, сигурно мислят, че ще стане по-късно. И тъй, на работа!
Те накараха словака да им донесе черната рогозка, съблякоха се и останаха само по една къса препаска през хълбоците. Целите си тела начерниха със сажди. Видът на Бащата на щъркела беше ужасяващ. Като оставим настрана дългата му сива брада, която естествено също бе «посаждена», сигурно по целия широк свят нямаше да се намери чернокож с такъв нос, какъвто имаше тази «имитация» на негър. После двамата затъкнаха под препаските ножа и револвера си и изчезнаха през отвора.
Веднага щом немците тръгнаха, словакът донесе втора рогозка, покрита със сажди, която бе приготвил и скрил, докато Шварц беше горе на височината. Дребосъкът, хаджи Али и Синът на тайната също се съблякоха и се натриха със сажди. Капитанът на асакерите се смяташе вече за командир на тази позиция и затова ги попита какво са намислили да правят. Бащата на единайсетте косъма го успокои, уверявайки го, че действат по поръчение на двамата немци, които трябвало незабавно да последват. После те също се промъкнаха през тясната пролука.
След като Шварц и Пфотенхауер се, озоваха отвъд преградата, те легнаха на земята и тихо и бавно запълзяха напред. Не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато съзряха пред себе си шестимата пазачи, споменати от Лобо. Затова те свърнаха малко надясно и благополучно преминаха край тях. Черната боя се оказа превъзходна маскировка.
Запълзяха нагоре по насипа, където се издигаше шатрата на Абу ал Мот. Искаха да се доберат до нея, понеже вярваха че някъде наблизо се намират и двамата пленници, които възнамеряваха да спасят.