Понеже ученият не използва револвера си, не го използва и Пфотенхауер. Доколкото бе възможно не биваше да се пролива кръв. И тъй, Шварц сграбчи пушката на четвъртия, изглежда единствената, която пазачите имаха при себе си, изтръгна я от ръцете му и с един удар го просна на земята. Немецът се накани да се обърне и срещу петия, но този пазач заедно с шестия вече бягаше към огъня. «Номерата» от едно до четири с мъка се изправиха един подир друг на крака, но веднага си плюха на петите. Ала ето че в този миг откъм задния край на клисурата се разнесе страхотен рев, сякаш всички диви животни се бяха събрали, за да дадат сатанински концерт.
— Боже мили, робите са се освободили! — извика Шварц. — Изстрелите, изстрелите! Нали казах на Лобо, че един изстрел ще е сигналът за пленниците да побягнат към изхода. Страхувам се, че нещата са се променили. Робите не бягат, а са се нахвърлили върху мъчителите си. Каква ужасни касапница ще стане! Елате да излезем навън при нашите хора, които сигурно не знаят как да се държат. Там навярно ще научим повече подробности.
А подробностите бяха следните:
След като предприемчивият Баща на единайсетте косъма, непоклатимо решен веднъж на своя глава да изиграе ролята на герой, премина през тесния проход, той се отправи също като Шварц и Пфотенхауер надясно към насипа. Тримата се закатериха по него пълзешком и стигнаха горе тъкмо в момента, когато излезлият от шатрата Абд ал Мот минаваше оттам. Дребничкият словак се изправи и го попита:
— Кой си ти?
— Абд ал Мот. Ами вие, чернокожи песове такива, какво се скитате наоколо! Аз ще…
Той не успя да доизрече заканите си, защото дребосъкът се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце за гърлото, стисна го с всички сили, събори своя противник на земята и подвикна на двамата си спътници:
— Дръжте го! Ще му обработя главата с юмруци.
Естествено всичко това не можеше да стане, без да привлекат вниманието на пазачите върху себе си. Ловците на роби се изправиха на крака и се загледаха към съответното място. Абд ал Мот беше изгубил съзнание.
— Ама че улов! — обади се дребосъкът. — Да го завлечем при прохода. После ще се върнем.
Те хванаха изпадналия в безсъзнание човек и го задърпаха към своите. Щом пазачите видяха какво правят, един от тях извика на групата да спре и понеже това остана без резултат той стреля с пушката си, но за щастие без да улучи някого. Тогава шестимата ловци на роби се затичаха подир тримата смелчаци. Въпреки товара си дребосъкът и приятелите му проявиха такава бързина и сръчност, че първи достигнаха барикадата. Тогава преследвачите им се втурнаха обратно право срещу Шварц и Пфотенхауер, които ги принудиха да продължат бягството си още по-енергично.
След като и двамата немци минаха през преградата, Шварц нареди бързо да разпалят огъня. Словакът го позна по гласа и тържествуващо извика:
— Сте ли тук вече и вий? Сигур нищо сте не хванал, а? Аз обаче хванал един враг прочутия и го хлопал по глава в несвяст.
— Кой е той? — попита Шварц.
— Абд ал Мот. Щял съм отиде пак и заловил също Абу ал Мот мизерствения.
— Ти с всичкия ли си си?
— Аз имал много упованост и много храбростност. Аз хванал го за гърло дишащото и задушил, докато паднал в безсъзнателност и после го домъкнал тук.
— Нима е възможно! Наистина ли си заловил Абд ал Мот?
— Вий може го повярвал. Туй сме бил Абд ал Мот истинния и насъщественият.
— Мъжага и половина си! Но и ти, и ние можехме здравата да си изпатим. Чуваш ли крясъците и ревовете от задната част на клисурата? Вината е единствено твоя! Бързо разпалете огъня!
Пламъците лумнаха. Светлината им падна върху лицето на Абд ал Мот. Тримата, които го бяха заловили, стояха близо край него. Синът на тайната видя това лице със затворени в момента очи, единственото лице, запечатало се в паметта му от неговото ранно детство.
— Ебрид бен Лафса ал Багирми! — изкрещя той. — Познах го, той е! Той е Ебрид бен Лафса, когото моят баща намери и спаси!
В този миг наблизо извика друг глас:
— Кой спомена това проклето име? Кой от вас може да го познава?
Тези въпроси бяха изречени от Ловецът на слонове. Синът на тайната втренчи поглед в лицето му и отвърна:
— Аз. Ами ти кой си? Да не би да си човекът, когото наричат Ловецът на слонове? Ти ли си Барак ал Кази, емирът на Кенадем?
— Аз съм.
— О, Аллах, Аллах, Аллах! Той е моят баща, моят баща!
Някогашният страх от баща му, изпитваното отвращение от него, за което от време на време споменаваше, бе внезапно изчезнало. Той се втурна към емира и се хвърли в обятията му.