— Ти… ти мой син? Нима е възможно? Нима заради мен Аллах би извършил подобно чудо? — попита Ловецът на слонове съвсем слисан.
— Аз съм, аз съм. Повярвай ми! По-късно всичко ще ти обясня.
— Вярвам ти, с каква радост ти вярвам! Хамдулиллях! Вече не съм Бала Ибн, Бащата без син. Сега родината ми пак ще отвори врати за мен. Клетвата ми е изпълнена и мога да се завърна в земите на моите прадеди и в Кенадем, родното огнище на семейството ми!
— Да, към Кенадем, към Кенадем! Вземи ме със себе си! Ако ти беше Бала Ибн, аз бях Бала Аб, Синът без баща. Но вече се намерихме, сега пак сме заедно и нищо, нищо няма да ни раздели!
Двамата стояха прегърнати и нито чуваха, нито виждаха какво става наоколо. По всяко друго време тази сцена щеше да предизвика най-живо съчувствие в останалите, но в момента всички бяха твърде много заети със съвсем различни неща.
Щом огънят се разгоря достатъчно, за да се разпознават един друг, Шварц се втурна към брат си да го прегърне, за което още не беше намерил време. Той го притисна до гърдите си, зацелува го най-сърдечно, пак го притисна до гърдите си, после го побутна малко назад, за да може по-ясно да разгледа тъй скъпото му лице, ала изплашено възкликна:
— Мътните го взели, Йозеф, какво ти е? Как изглеждаш само!
— Че как ще изглеждам? Сигурно както обикновено! — отговори Йозеф, който от ласките на Емил все още изобщо не бе успял да продума.
— Не, съвсем не изглеждаш както обикновено. По-рано ги нямаше тези петна по лицето. Изглежда при Абд ал Мот така са се отнасяли към теб, че…
— Това ли било? — прекъсна го брат му през смях. — Човекът си намазал цялото лице и тяло със сажди, прегръща ме и ме целува като луд и после се чуди, че съм станал на черни петна! Драги, и това не е малко!
— Ах, да! От радост, че се срещнахме и те избавихме, изобщо забравих за саждите. А ето го и нашият Пфотенхауер. Нима изглеждам тъй ужасно като него?
В този момент Бащата на единайсетте косъма си проби път до тях и каза:
— Погледнал лице също моето. Не бил ли съм и аз негър черен и истински?
Шварц и Пфотенхауер избухнаха в гръмогласен смях, което никак не беше чудно при вида на дребосъка. Тогава и Бащата на смеха се промъкна до тях, начерненото му със сажди лице се изкриви в една от най-смешните му физиономии и той каза:
— Аз, хаджи Али, също бях там. И аз участвах в пленяването на Абд ал Мот.
— Значи вие двамата. Но аз видях трима души. Кой беше третият?
— Абд ал Сир, ей го там.
Той посочи към мястото, където стоеше младежът. Баща му го беше хванал за раменете и като го побутна малко назад извика с болезнено разочарование:
— От моя приятел Асуад разбрах, че ще намеря детето си. Ти се представи за мой син и понеже огънят все още не се беше разгорял и не различавах лицето ти, повярвах на твоите думи. Но сега виждам, че съм се излъгал. Ти си негър, а моят син има в жилите си най-чиста арабска кръв. Кожата му трябва да е по-светла и от моята.
— И наистина е по-светла — обади се Емил Шварц. — Само че я е намазал със сажди, за да прилича на негър и да се промъкне до теб да те освободи.
— Какво? — попита емирът. — Така ли си постъпил? Изложил си се на такава опасност, за да освободиш баща си? Вече няма никакво съмнение — ти си моят син. Аллах те е надарил с храбростта на баща ти. Ела пак да те прегърна!
Той понечи отново да го притисне до гърдите си, но изведнъж го пусна, направи скок настрани и извика:
— Чакай, един се кани да бяга и то тъкмо Сина на ада, комуто дължим всичките си страдания! Куче, остани при нас, за да мога да те смачкам с краката си като акраб [243] чиято отрова убива ухапания.
Абд ал Мот беше дошъл в съзнание и щом видя, че тъкмо в този момент никой не му обръща внимание, реши да използва удобния случай и да офейка. Емирът го хвана и го тръшна на земята с такава сила, която пораждаше опасения, че едва ли му е останала здрава кост.
— Да, нека бъдем бдителни — обади се Емил Шварц. — Тези двама негодници имат твърде висока стойност за нас, та да си позволим да им предоставим каквато и да било възможност за бягство. Вържете ги здраво, ако щете тъй здраво, че кръв да потече от месата им! Но я чуйте какво става в края на клисурата! Там е направо страшно. Мисля, че отмъщението е започнало кървава жетва.
Ревовете и крясъците се бяха засилили толкова, че изобщо не бе възможно да се различат отделни гласове и звуци. Погледнеше ли човек през тесния проход, не се виждаше нищо друго освен тъмни призрачни сенки, които се гонеха една друга на фона на пламтящия огън.