До този момент Шварц и другарите му бяха твърде много заети със самите себе си, но вече насочиха цялото си внимание към събитията, разиграващи се в клисурата. Вярно, че нищо не можеше ясно да се различи, но все пак освен многобройните тичащи и крещящи сенки от време на време виждаха да се приближават два силуета, единият от които гонеше другия. Резултатът бе винаги един и същ — един от силуетите биваше повален на земята, а другият бързо се връщаше на бойното поле.
— Какво да правим? Дали не трябва да се намесим? — попита Пфотенхауер.
— Сигурно ще е безполезно — отвърна Йозеф Шварц. — Види ли се веднъж черният роб на свобода, той не се оставя отново да го оковат преди да е останал съвсем без сили. Впрочем ние само бихме направили бедата още по-голяма, защото ще ни е съвсем невъзможно да различим приятел от враг.
Той имаше пълно право. Това не беше трудно да се разбере и ето защо всички се разположиха около огъня, за да изчакат изхода от битката.
Постепенно ревовете и крясъците започнаха да отслабват. След време само тук-там се разнасяше пронизителен предсмъртен вик, последван от ликуващия крясък на победителя. Най-сетне всичко утихна. Виждаше се само голяма тълпа от черни сенки, скупчили се на едно място, където навярно се съвещаваха. Една от тях се отдели от множеството, приближи се и пропълзя през отвора. Беше Лобо.
— Е — попита Пфотенхауер, — какво имаш да ни съобщаваш?
— Мъртъв — отвърна простичко чернокожият.
— Кой?
— Всички.
— Но кого имаш предвид?
— Всички търговци на роби. Никой не останал жив.
— Ужасно! Изобщо нямахме такива намерения. А как стана?
— Лобо промъкват с Толо вътре и никой не видял тях. Отиват при клет добър беланда негър. Всички бил вързан, но прерязват въжетата и чакат. Тогава разнесъл изстрел и още други два. Значи било време. Негър захвърлят въжета и втурват върху ловци, душат тях с ръце, убиват с пранги и яреми, наръгват с техни собствен нож, докато те мъртъв, всички мъртъв!
— Та това е било истинско клане! Цяло чудо е, че нападнатите ловци на роби не са потърсили спасение при нас.
— Не могли. Негри заставал на техен път, никого не пропускат.
— Но и от ваша страна сигурно са паднали много жертви!
— Много също мъртъв и ранен, твърде много. Но за отвличане в робство отмъстено. Няма заловят пак нещастен беланда негър!
— Те ли те изпратиха при нас?
— Да. Трябвало дойде тук и каже, че битка свършил. Приятели да дойдат и ръка да стиснат на храбър благодарен негър.
— Ще дойдем. Имате ли някакви неотложни желания? Гладни ли сте?
— Нямат глад. Абу ал Мот носят много месо и брашно. Негър трябвало носи, а сега яде.
Той се върна при сънародниците си. Немците и техните приятели го последваха. Негрите ги посрещнаха с шумно и бурно ликуване. Лобо им беше разказал колко много са задължени на тези чужденци. Направо невъзможно е да се опише полесражението. Представляваше невероятна ужасна гледка и бе съвършено непригодно за лагеруване на оцелелите хора. По съвета на белите, след като отстраниха преградата, негрите излязоха от клисурата, за да бивакуват в откритата равнина. На първо време се налагаше да скрият от тях Абу ал Мот и Абд ал Мот, защото иначе двамата щяха да бъдат разкъсани на парчета.
Естествено белите се поинтересуваха от по-нататъшните планове на освободените чернокожи. Рано сутринта негрите се канеха да тръгнат на път и да се върнат по родните си места. Бяха взели от клисурата всичко, каквото носеше керванът, също и животните. Предположенията на Шварц се оказаха верни — отвлечените стада, както и всички други трудно преносими вещи бяха оставени нейде по-назад под охраната на петдесет души. Негрите знаеха това място и, разбира се, решиха на връщане да си възвърнат собствеността. Тежко и горко на петдесетината ловци на роби! Бяха загубени, още повече че чернокожите бяха присвоили и оръжията на престъпниците.
— Наистина е ужасяващо — каза Емил Шварц, когато отново седяха край огъня. — Близо петстотин души мъртви! Но така ловът на роби задълго ще бъде преустановен. Това е щастливата последица от тази страшна нощ.
— Не ми е жал за тези негодници, защото бях техен пленник — каза брат му. — Знам какви сатани бяха. И кой ги е направил такива? Чия е единствената вина за днешното масово убийство? На двамата мерзавци, дето лежат тук при нас и на всичко отгоре имат нахалството да си дават с погледи различни знаци, които не разбираме.
— Не заслужават да ни се мяркат пред очите. Вържете ги ей там на онова дърво, та да не ги гледаме!
Брат му понечи да възрази, обаче Емил се обърна към него на немски, за да не го разберат пленниците: