Керваните биват няколко вида. Всъщност думата може да бъде произнесена като «керван» или «карван» и най-общо означава върволица от странстващи хора и животни. Поклонническият керван е керванът, който се състои от хора, тръгнали да се помолят в Мека, Медина или Ерусалим и се нарича «хадж». Търговският керван е получил името «кафила», а в някои области и «джалаба», откъдето е и думата «джалаб» — търговец. А керванът, чийто хора са тръгнали да грабят, се нарича «джум». Грабителските кервани съвсем не са рядкост, а понякога се случва и някой кафила или дори хадж да се превърне в джум. После, след като заграби предложилата се плячка, той отново става предишния мирен търговски или поклоннически керван.
Една особена разновидност на джума е тъй нареченият «газуах», в множествено число «газауахт», чиято специална цел е да отвлича хора. Той не се среща в същинската пустиня, а броди из страните, намиращи се на юг от пустинята, които са населени с негри. Именно тези негри биват отвличани и продавани като роби. Ако грабителските походи се предприемат по вода, ги наричат «бахара», тоест «речно пътуване». Те се извършват по горното течение на Нил, чиито два главни ръкава имат толкова много притоци, че през «хариф» [43], а и известно време след това из онези области може да се пътува само с кораби.
И тъй, Шварц смяташе за джум кервана, за който с голяма сигурност предполагаше, че е някъде наблизо. Следователно съществуваше не една причина да бъдат предпазливи и бдителни, още повече, че бе напълно възможно хомрите да са се съюзили с разбойниците. На първо време Шварц нямаше какво друго да прави освен да наблюдава арабите и да уведоми новодошлите джалаби за опасността, която заплашваше и тях. Той го стори, използвайки мълчанието, настъпило в разговора на тези хора, като зададе на Бащата на единайсетте косъма следния въпрос:
— Минали сте през страната на племето баггара. Миролюбиво настроени ли бяха тези хора?
— Да — отговори словакът. — Няма племе, което да се отнася враждебно към нас, джалабите. Навсякъде имат нужда от нас, тъй като сме единствените, които носим на хората необходимите за тях неща. Ето защо навсякъде сме добре дошли и всеки се отнася с нас приятелски.
— И все пак съм чувал, че и джалаби са били нападани и ограбвани.
— Това са много редки изключения. Такива нападения се правят само от племена, с които не се поддържат търговски отношения. Ние винаги сме твърде предпазливи и навсякъде подробно разпитваме дали някъде е забелязан някой джум и има ли опасност да го срещнем.
— Е, в последно време не сте ли научили нещо подобно?
— Не. В момента цялото племе баггара си е в родните села, а с шилюките, в чиито земи се намираме сега, сме в приятелски отношения.
— Посещавате ли и хомрите?
— Не. Техните села са твърде отдалечени за нас.
— Тогава при определени обстоятелства едва ли ще се чувствате в пълна безопасност, ако са наблизо, нали?
— Ако имаме възможност, бихме се отдръпнали от пътя им. Тъй като днес те срещнахме заедно с тях, нямаше как да ги избегнем. Наистина не се държаха дружелюбно с нас, но няма защо да се боим от тях.
— Така ли мислиш?
— Да. Ние сме все пак под твоя закрила, нали?
— Разбира се. Но дали в този случай закрилата ми ще се окаже добра?
— Без съмнение, защото хомрите те придружават и следователно са твои приятели. Арабинът винаги е приятел на приятелите на своя приятел.
— Нима ти не видя и не чу, че те не се отнасят към мен особено приятелски?
— Забелязах го, но няма значение. Те са ти дали дума да те заведат до Фашода и трябва да я удържат.
— Въпреки това им нямам доверие. Обещаха ми да превозят с камилите си мен и моите вещи. Аз пък им обещах да им платя за тази услуга във Фашода. Това е всичко.