При тези думи той извади ножа си и така многозначително започна да си играе с него, та другият разбра, че няма да стигне кой знае колко далеч, ако му хрумне да последва този съвет. Ето защо с помирителен тон той отговори:
— Виждал ли си ме някога да плача, когато ножът или куршумът ми са пронизвали човек? Защо, щом веднъж ми е хрумнала милостива мисъл, ти смяташ, че изведнъж съм станал страхлив и мекушав като някоя фуста? Аз ще съм първият, който ще забие ножа си в сърцето на един от онези джалаби.
— Надявам се, че е така, за да разсееш съмненията, за които току-що ми даде повод! Ловецът на роби трябва да убива, без да му мигне окото. Ако ли не може, тогава не го бива за този занаят. Утре сутринта лешоядите ще са накацали по скелетите на деветимата и така ще са натъпкали търбусите си, че няма да могат да отлетят. А ние ще откараме плячката си до Кака и ще й се радваме.
— До Кака ли? Но тогава ще трябва да се отправим на североизток към Нил, което ще рече да се върнем обратно. Защо не отидем във Фашода?
— Вярно, че Фашода е по-близо, а е и по-голям търговски център. Освен това там мога спокойно да се покажа пред хората, щом не карам роби. Но няма да намеря купувач за нещата, които ще вземем от този гяур. А в Кака имам агент, който с радост ще отнесе сбирката на чужденеца в Хартум, за да я продаде вместо мен.
— Там няма ли да заподозрат нещо?
— Не, защото агентът ми е достатъчно умен да разкаже на хората някаква измислена история, на която положително ще повярват. Там има специалисти, които знаят стойността на подобна сбирка и ще платят добра цена. Невъзможно ни е да я пласираме по друг начин. А че тя струва много пари, може да се заключи и от факта, че този християнин е напуснал родината си и се излага на толкова големи и многобройни опасности само и само да се сдобие с такива растения и животни. А скоро ще направим и втори подобен улов. Последният вестоносец, който ми изпратиха от серибата [57] Ом ат Тимса [58], ми съобщи, че там са пристигнали двама бели, един по-млад и друг по-възрастен, които търсели растения, за да ги сушат между листове хартия, както и бръмбари, змии и какви ли не червеи и други гадини, които слагали в шишета. Двамата имали чернокожи слуги, много оръжия и стоки за размяна, големи тежки бали платове, които, както знаете, там заместват парите. Тези европейци най-нахално нахлуват в нашите области, където търгуваме с роби. Не бива да търпим подобно нещо и затова веднага щом стигнем там, ще ги изпратим в ада, а вещите им ще задържим. Тези хора вярват в Иса Бен Мариам [59], който учи, че не бива да има роби, тъй като и негрите били чада на Аллаха. Ако не ги убием, това учение ще се разрасне и ще съсипе търговията ни. Няма да търпя никакви християни в моите ловни райони, а още по-малко пък християнски проповедници да подстрекават чернокожите срещу нас, като разпространяват сред тях това щураво учение за любовта. Ето защо и тези двама бели ще умрат, също както и гяурът, който бивакува сега край извора.
— Мислиш ли, че ще се отбранява?
— Не, защото няма да му дадем възможност. Нападението ни ще бъде толкова ненадейно, че изобщо няма да има време да си послужи с оръжията. Когато водачът на кервана дойде при нас, както се уговорихме, от него ще научим къде е легнал гяурът и къде спят джалабите. Ще се промъкнем до тях и навярно ще ги избием още докато спят, тъй че ще отидат в ада, без да се събудят. А може би и пушките им изобщо не са отново заредени, след като стреляха, за да изплашат лъвовете.
— Аллах ил Аллах! В каква опасност сме се намирали и ние самите! Колко лесно можеше Изтребителят на стадата да дойде и при нас!
— Едва ли. Леговището му е на изток от извора и той пак се е върнал там. Ако беше решил да се приближи до нас, камилите ни щяха да го издадат с поведението си. Преди бяха неспокойни, но след изстрелите престанаха да се страхуват. Следователно Бащата на голямата глава си е отишъл. А сега стига толкоз приказки, по-добре е да внимаваме. Водачът може да пристигне по-рано, отколкото го очакваме, и трябва да се погрижим да не се размине с нас.
От тези думи можеше да се заключи, че разговорът им е свършил. Ето защо Шварц сметна за уместно да се оттегли. Пълзейки, той се отдалечи също тъй безшумно и предпазливо, както бе и дошъл. След като измина достатъчно разстояние, за да не могат да го забележат, той се надигна от земята и спокойно продължи прав пътя си. Едва когато наближи скалата, се наложи пак да прояви по-голяма предпазливост, защото хомрите не биваше да разберат, че се е отдалечавал от бивака.