Нито един джалаби не последва бегълците. Но след като чу изстрелите на немеца, словакът извика:
— Само така! Нека опитат куршумите ви! И моят ей сега ще го получат.
Той вдигна тежкия си katil elfil и се прицели в беглеца. Изстрелът му изтрещя и човекът се строполи на земята.
Джалабите наобиколиха Шварц и се завайкаха на висок глас.
— Какво е станало? — попита словакът.
— Претрепах ефендито! — кършеше ръце Бащата на смеха и от отчаяние правеше най-веселите и комични физиономии, каквито човек изобщо може да си представи.
— Ти луд ли си?
— Не. Блъснаха ме.
— Глупак! От многото народи и села, чиито имена си натъпкал в кратуната си, не си видял къде удряш! Ефенди, ефенди, мъртъв ли си?
— Не — отвърна Шварц, като с усилие се отърси от обзелата го немощ и вдигна пушката си, която беше изпуснал.
— Слава на Аллаха! Този Баща на задната лъвска половина е съвсем окьоравял и ние трябва да…
— Мълчи! — каза му повелително немецът. — Имаме още много работа. Тук виждам да лежат четирима от участниците в джума. Това е по-малко, отколкото очаквах. Вържете ги! Вероятно са само зашеметени.
Той пристъпи към ъгъла на скалата, откъдето се виждаше огъня. Край него стояха хомрите, които не знаеха какво да мислят. Шварц предположи, че щяха да останат там, докато не получат разяснения от някоя от двете страни. Ето защо продължи:
— Чакайте ме тук! Може би ще успея да докопам една или няколко камили.
Той се затича в посоката, накъдето бяха избягали арабите. Знаеше къде лагеруваха. Техните камили също трябваше да са вързани и понеже тези животни не могат бързо да бъдат изправени на крака, несъмнено бегълците щяха да се видят принудени да се позабавят там по-дълго, отколкото им е приятно — не можеше да не предполагат, че ще ги преследват.
Преметнал през рамо едната си пушка, докато тичаше, Шварц зареди другата. При това мина покрай мястото, където беше паднал човекът, ударен от куршума на словака. Той не помръдваше.
Ако преди, когато се налагаше да бъде предпазлив, на немеца му бе необходим четвърт час, за да стигне до джума, сега той се движеше по-бързо. За по-малко от две минути се озова близо до мястото. Видя мъжете, които се суетяха около камилите. Спря се и стреля два пъти по тях. Всеки от арабите беше развързал най-напред собственото си животно. Двата изстрела се разнесоха тъкмо когато се канеха да сторят същото и с петте други камили. Един от арабите беше ранен.
— Бягайте! — извика Абу ал Мот, който се намираше сред изплъзналите се бандити. — Оставете тия зверове, защото шейтаните са по петите ни!
След като Шварц стреля два пъти и с другата си пушка, вече нищо на света не можеше да ги спре. Джумът, който беше намалял с петима души и също толкова камили, се понесе в галон и изчезна в нощта.
Шварц се приближи предпазливо до останалите животни, защото никак не беше изключено зад тях да се крие някой враг. Все пак скоро се убеди, че опасенията му са напразни. Петте седла лежаха наблизо, а също и няколко чувала с фурми и кирбан [61].
Понеже не можеше да се очаква, че джумът ще се върне, немецът остави животните и товарите на мястото и се затича пак към скалата. Превъзмогнал последиците от получения преди малко удар, той почувства как му олеква и мисълта му отново става ясна.
Джалабите стояха при четиримата вързани пленници, които все още не помръдваха.
— Имате ли и други ремъци или въжета? — попита Шварц.
— Достатъчно, господарю — отговори словакът. — Един джалаби винаги има такива неща в джобовете си.
— Тогава нека вържем и хомрите.
— Ако ни позволят!
— Да опитаме.
Той отново се приближи до ъгъла на скалата. Хомрите все още стояха около огъня и чакаха. Бяха чули изстрелите и крясъците и си казваха, че нападението не е преминало по очаквания и желан начин. Но не бяха в състояние да отгатнат как по-точно стоят нещата, тъй като не успяха да видят какво се беше случило. Само в едно бяха сигурни — че немецът и джалабите не са били заспали и са се защитавали. Кой обаче е победил? Разумът им повеляваше да се държат настрана и да изчакат събитията.
Не можеха да видят какво става при втория бивак, където огънят отдавна не гореше, но цялото им внимание бе насочено натам. И ето че забелязаха как от онази посока се задава омразният им немец. Той беше оставил пушките си. Имаше намерение най-напред да плени водача.
— Чухте ли стрелбата? — припряно попита л ой.
— Да — отговори водачът на кервана. — Кой беше и какво се случи?
— Знам ли? Шумът ме събуди и видях, че джалабите ги няма. Започнах да ги търся и чух изстрели на изток от тук. Вие сте били будни и сигурно знаете по-добре от мен какво се е случило.