— Нищо не знаем, съвсем нищо, ефенди! Помислихме, че изстрелите са от вашите пушки и че пак се е появил някой лъв.
— Тогава би трябвало да е изял джалабите цели-целенички, просто защото са изчезнали от бивака. Не, сигурно се с случило нещо друго. Не искаш ли да дойдеш с мен заедно да проверим?
— Да, веднага ще те придружа.
Никак не му беше приятно да види, че немецът е все още жив. Къде се бяха дянали джалабите и къде бяха хората от джума? Водачът гореше от нетърпение да научи всичко това. Ето защо с такава готовност се съгласи с предложението на учения.
Двамата се отдалечиха към споменатия вече ъгъл на скалата. След като го заобиколиха, водачът зърна джалабите и от устата му се изплъзна непредпазливият въпрос:
— Та те са тук, но къде е джумът?
— Джумът ли? — обади се, Шварц. — Значи признаваш, че знаеш за него. Не те смятах за толкова откровен.
— Джумът… ефенди… джумът е… е… е… аз… — заекна той.
— Добре, добре! Вържете го!
Още докато издаваше тази заповед, Шварц хвана хомра с две ръце за гърлото и го стисна толкова силно, че той не успя да издаде нито звук. Незабавно вързаха ръцете и краката му с ремъци, след което го положиха на земята.
Тогава Шварц подвикна към застаналите очаквателно край огъня хомри:
— Нека Суеф ал Абалик бързо дойде тук при водача!
Той знаеше имената на всички хомри и беше убеден, че човекът щеше да се отзове на повикването му. А за да не може водачът да го предупреди, дребничкият словак коленичи до пленника, допря острието на ножа си до гърдите му и го заплаши:
— Ха си гъкнал, ха съм те наръгал!
Човекът едва смееше да диша и то не толкова заради тази закана, колкото поради уплахата си от тъй неочакваното пленяване.
Суеф се приближи. Без излишни приказки, още с появяването му иззад ъгъла, Шварц незабавно го стисна за гърлото. Повалиха го на земята и го вързаха. Същото се случи и с третия, когото повикаха.
Сега край огъня се намираха вече само трима хомри, чиято съпротива можеха да преодолеят лесно и бързо. Двама джалаби останаха да пазят пленниците. С другите шестима Шварц се отправи към огъня, където, без да кажат нито дума, на всеки хомр се нахвърлиха по двама от тях. Бандитите бяха толкова изненадани, че почти не помислиха за съпротива. Няколко гневни въпроса от тяхна страна, няколко яки удара по главите им и ремъците стегнаха и техните крака и ръце.
Положиха ги край огъня, след което довлякоха и останалите хомри заедно с четиримата души от джума. Тези хора бяха живи, но се преструваха, че са все още в безсъзнание, защото се виждаше как от време на време поотваряха очи, за да огледат мъжете, в чиито ръце бяха попаднали.
Тогава Шварц изпрати трима джалаби, да вземат ранения, а може би и мъртъв човек, улучен от куршума на словака. След като го донесоха, се оказа, че е тежко ранен. Куршумът беше раздробил дясната му бедрена кост и Шварц се залови да превърже крака му, доколкото позволяваха обстоятелствата.
Всичко това стана без излишни приказки, още повече че пленниците предпочитаха изобщо да не продумват — навярно най вече заради мълчанието на самия водач.
Шварц предостави надзора на лагера на другите и заедно с четирима от търговците се отправи към бивака на джума, за да вземат камилите и техните товари. След като свършиха тази работа, един от джалабите застана на пост. Постъпиха така, защото предполагаха, че навярно Абу ал Мот няма да се отдалечи кой знае колко и дори не бе изключено да му хрумне мисълта да предприеме опит за освобождаването на пленените си другари.
Когато всичко необходимо бе свършено, победителите насядаха около победените и водачът на кервана сметна, че е дошло време най-сетне да поиска кратко обяснение.
— Пътищата на Аллаха са неведоми, никой човек не бива да го разпитва — каза той. — Но от вас искам да разбера защо нападнахте и вързахте мен и хората ми!
— Знаеш го не по-зле от нас — отговори Шварц.
— Нищо не знам, абсолютно нищо!
— Вас ви сполетя много по-малко зло, отколкото щеше да сполети нас. Ние трябваше да бъдем нападнати и убити, а вие бяхте само нападнати и вързани.
— Кой е искал да ви убие?
— Джумът, за който и ти самият спомена.
— Нищо не знам за него!
— Не лъжи! Смъртта ми е била отдавна предрешена. Защо дойде в нашия лагер и ме хвана за ръката? За да се убедиш, че спя, нали? А после защо отиде при джума и доведе мъжете му тук?
— Аллах акбар — Аллах е велик! — гласеше отговорът на водача. Вече беше разбрал, че могат да докажат вината му. Въпреки това се опита упорито да отрича, като избухна в престорен гняв: