— Кой ме е оклеветил? Ние сме твои закрилници и ни дължиш благодарност. Но вместо това ни връзваш с ремъци и говориш лоши неща за нас. Ние сме свободни бени-араб. Кой ти е дал властта да се разпореждаш с нас? И кой те с назначил за наш съдия? Настоявам незабавно да ни върнеш свободата!
— Не мога, именно защото не съм твой съдия. Съдбата ти не е в моите ръце, а в ръцете на мюдюра във Фашода, на когото още утре или по-скоро днес ще ви предадем.
— Аллах корим — Аллах с милостив! — изплашено извика водачът. — Но мюдюрът е наш враг!
— Сигурно има пълно основание за това, тъй като е враг на всеки престъпник. Няма да му се изплъзнеш дори и непрестанно да повтаряш вашата свещена Фатиха и вашата сура ясин. Не се опитвайте да се извинявате, а още по-малко да се оправдавате, няма да има никаква полза! Нито заплахи, нито молби ще ме възпрат да ви предам на мюдюра. Той ще чуе нашето обвинение и вашата защита и тогава ще произнесе присъдата си.
— Не забравяйте, че ще си навлечете отмъщението на цялото племе на хомрите!
— Презирам племето, чийто шейх се скрива в миша дупка, щом чуе рева на лъва, докато бедни джалаби имат смелостта да убият Господаря на гърма.
— Тогава трепери поне пред Абу ал Мот, могъщия!
— Как да треперя пред него, когато само щом ме видя, си плю на петите! От страх дори забрави да вземе камилите. Не си прави труда да ме плашиш!
Все пак шейхът продължи с опитите си да склони Шварц да освободи пленниците, ала напразно. Най-сетне с гневно проклятие той извърна глава. Никой от останалите не пророни дума. Те виждаха твърдата решимост на немеца и с едва сдържана ярост се примириха с положението си. Несъмнено таяха надежда, че Абу ал Мот ще дойде да ги освободи.
Изглежда не напразно, защото след известно време застаналият на пост джалаби се появи, за да съобщи, че видял една хиена, която все пак не било изключено да се окаже и човек. Заедно с Бащата на единайсетте косъма Шварц незабавно тръгна с него. Постът ги отведе до въпросното място, където обаче не откриха каквото и да било.
Шварц реши заедно със словака да минат около скалата, описвайки широк кръг. Докато я обикаляха, те наистина забелязаха някакъв силует, наподобяващ животно, който се намираше между тях и каменната стена. Вероятно вниманието на съществото бе изцяло насочено към скалата, защото не видя двамата мъже, застанали зад него.
— Да застрелям ли тази любопитна диб? — попита Щефан, като вдигна пушката си.
— Не, защото и на мен ми прилича на човек, който се промъква на четири крака, за да заблуди евентуално поставените стражи. Елате да пълзим към него! Той се движи бавно към камънаците. Може и да не се огледа, докато се озовем достатъчно близо, за да го сграбчим. Ако беше хиена, вече да ни е надушила.
Двамата легнаха на земята и понеже се придвижваха по-бързо от тайнствения силует, бързо го наближиха. Беше човек, несъмнено член на джума, съблякъл светлия си бурнус. Без да подозира каква опасност го дебне зад гърба, той бе съсредоточил вниманието си върху скалата, до която се стремеше да се добере.
Шварц и словакът се приближиха до арабина на десетина крачки. Тогава Бащата на единайсетте косъма се втурна напред и с такава сила се хвърли върху него, че след като се спъна в тялото му и падна, опитвайки се да го задържи, той се преметна през глава. Човекът се отскубна и скочи на крака, за да избяга, обаче полетя право в ръцете на немеца, който го сграбчи и му изви лактите назад.
— Дайте нещо за връзване! — подвикна Шварц на дребосъка.
— Нямам вече — отговори му той, като се изправи.
— Тогава извади моя мендил [62] от джоба ми!
Дребосъкът направи каквото му казаха. Арабинът опита да се съпротивлява, но при наличието на великанската сила на немеца, всичко бе напразно. Вързаха му ръцете, а краката му оставиха свободни, защото трябваше да върви до лагера.
— Кой те изпраща? — попита го Шварц. След като не получи отговор, той допря дулото на револвера си до ухото му м го заплаши: — Говори иначе ще стрелям!
— Абу ал Мот — неохотно процеди човекът.
— Трябваше да разузнаеш положението в лагера ни, нали?
— Да.
— Къде се намират оцелелите хора от джума? Кажи истината иначе с теб е свършено! Ще се убедя дали не лъжеш.
— На юг.
— На какво разстояние?
— На десет пушечни изстрела.
— Добре, тръгвай напред!
Човек лесно може да си представи яростта на хомрите когато видяха новия пленник. Сигурно надеждите им за спасение се стопиха до минимум. Краката на човека също бяха вързани и после го положиха редом с другите.