По лицето на мюдюра се плъзна многозначителна усмивка и той отговори:
— Дали присъдата ми е твърде сурова или твърде снизходителна е работа на Аллаха. Той е дал на престъпниците тела и крайници, които или ще я издържат, или не. И при вас зависи от здравето и силата на престъпника, дали ще преживее дългогодишния затвор или не. Не се тревожи за хомрите! Животът им е предопределен в книгата на съдбата. Аз не мога нито да им го отнема, нито да им го запазя. Позволи ми първо да те заведа при пратеника на брат ти, а после и в покоите, определени за теб.
Това предложение зарадва немеца, защото вече никак не му беше приятно да седи в селямлъка — тук твърде ясно се чуваха крясъците и ревовете на бичуваните хомри.
След като преминаха през няколко стаи, където нямаше нищо друго освен възглавници покрай стените и един килим по средата, двамата излязоха в малък заден двор, в който се издигаше градински павилион, по чиито дървени стени се виеха пълзящи растения с благоуханни цветове.
— Тук ще живееш — каза мюдюрът, — а ето го и момчето, на което е възложено да ти предаде писмото. То ще те заведе при брат ти, а още оттук започва и да ти прислужва. Може да ти бъде и преводач, тъй като говори езика на ниям-ниямите, а освен това владее и арабски.
До вратата на градинския павилион беше застлана рогозка, от която се надигна един млад негър, за да се хвърли веднага смирено на земята пред краката на двамата. Младежът сигурно нямаше повече от шестнайсет години и беше почти гол. Цветът на кожата му бе някакъв примес от пръстеносиво и червеникавокафяво, навярно като резултат от оцветяването на почвата в земите, обитавани от неговото племе.
Наистина странно е направеното наблюдение, че цветът на кожата на някои негърски племена зависи от оцветяването на земята, на която живеят. Обитателите на черноземните низини — шилюките, нухрите и племената динка се отличават с катраненочерната си кожа, докато племето бонго, ниям-ниямите и мон-бутутите, живеещи на земи с червена, богата на желязо почва, имат червеникав примес в цвета на кожата си.
Мюдюрът заповяда на негъра да се изправи. След като нареждането му бе изпълнено, можеше да се види, че момчето има широкоплещеста набита и яка фигура. Мускулите на краката му бяха по-силно развити, отколкото е обичайно за негрите. Чертите на лицето му напомняха кавказкия тип. Устните му действително бяха дебели и месести, но устата му бе малка, а носът прав и тесен. Имаше големи очи с формата на бадем. Те бяха доста раздалечени и придаваха на пълното му овално лице трудния за описване израз на войнствена решителност и будеща доверие прямота.
Оръжията на момчето лежаха наблизо — лък и колчан натъпкан със стрели, нож със силно закривено острие и «трумбащ», един примитивен вид метателно оръжие, което е много опасно. То прилича на австралийския бумеранг, има няколко разклонения и железните му краища са снабдени с остри зъбци и шипове. Катеята, за която се споменава в «Енеида» и е описана като метателно оръжие с унищожителна сила и ефект, сигурно е представлявала нещо подобно. Освен това момчето носеше на ръцете си един вид защитно средство при бой. От китката до лакътя му бяха нахлузени многобройни метални гривни, които се допираха плътно една о друга и образуваха нещо като предпазен маншет. Подобна броня за ръцете се нарича «данга-бор» и е особено разпространена сред негрите бонго.
Много своеобразна и съвсем не грозна беше прическата на момчето. Вярно, косата му бе гъста и ситно накъдрена, но и доста дълга. Събрана в тънки плитчици, които от своя страна също бяха оплетени една с друга, тя образуваше около главата му някакво подобие на корона, завършваща със забоден кичур от лъскави и пъстри пера. Над челото, точно където започваше косата, той носеше особено украшение, състоящо се от зъби на кучета, нанизани на шнурче.
Откритият му дружелюбно-почтителен поглед направи на Шварц много добро впечатление.
— Как се казваш? — попита го ученият.
— Аз съм син на бея [87] — отговори негърът на арабски, защото въпросът му беше зададен на този език. — Сандехите [88] ме наричат Нуба, но белият човек, който ме изпрати тук, ми е дал името Бен Уафа [89].
— Това е много хубаво име, което буди доверие към теб. А как се казва този бял човек?
— Нарича се Шва-ца.
— Искаш да кажеш Шварц, а?
— Да — кимна момчето, — но не мога така да изговоря името. Затова казвам Шва-ца.
— Аз имам същото име, защото съм негов брат.