— Значи ти си онзи ефенди, при когото той ме изпраща?
— Да.
— Много се радвам, защото ми харесваш. Погледът ти е също тъй благ и дружелюбен като неговия, не е жесток и страшен като погледа на арабите, които идват при нас, за да ловят рекик [90]. Затова ще те обикна също като него и ще ти служа със същата преданост.
Личеше си, че проявените от него чувства са наистина искрени, тъй като интелигентното му лице сияеше от радост.
— Ти ще ме заведеш при него, нали? — попита Шварц.
— Да, ефенди.
— Но няма да е лесно. Пътят ни води през земи, в които населението е враждебно настроено към сандехите, а следователно и към теб.
При тези думи момчето бързо хвана ръката на немеца, целуна я и каза:
— Ефенди, ти не използваш обидния прякор «ниям-ниями» [91], а ни наричаш с истинското ни име! Аз съм принц и не ми е необходимо да служа на когото и да било, но за теб ще направя всичко, каквото пожелаеш. Само заради брат ти се съгласих да се наема с ролята на пратеник, защото никой друг нямаше да прояви достатъчно голяма разсъдливост и нямаше да успее да стигне дотук — хората от племето динка или пък нухрите щяха да го убият или да го направят роб.
— Нима същите опасности не са застрашавали и теб?
— Не, защото мен никой не може да ме залови. Аз съм воин и често съм водил нашите мъже на бой.
Той изговори тези думи със сдържана гордост, която беше далеч от всяка надменност. Сигурно този млад герой бе храбър младеж, тъй като съвсем сам беше предприел толкова далечното пътуване през вражеските земи, а го и беше завършил най-успешно.
— Нямаше ли да е по-добре, ако беше взел със себе си и неколцина воини? — попита Шварц.
— Не, защото повече хора се забелязват по-лесно от сам човек.
— Пеша ли измина пътя?
— Не. Сам си направих малка флуках [92] с едно платно. С нея се спуснах по Бахр ар Рохл, а после и по Бахр ад Джабал. Навсякъде имаше вода за пиене. Щом огладнеех, ловях риба, а появеше ли се някой вражески кораб, скривах лодката си сред крайбрежните храсталаци или зад високата тръстика.
— Та нима знаеше пътя?
— Да, защото съм бил вече два пъти в Хартум, където изучих езика на арабите.
— Не слезе ли поне веднъж на брега при някоя сериба?
— Как бих могъл, ефенди! Човек не бива да поема такъв риск. Та нали в серибите живеят само ловци на роби. Знам ги всичките, но преминавах край тях много бързо и винаги през нощта.
— А знаеш ли къде е и серибата Ом ат Тимса?
— Да. За нас тя е най-опасната от всички, защото граничи с нашите земи и е собственост на най-жестокия човек, какъвто изобщо е възможно да има.
— Как се казва той?
— Абу ал Мот.
— Аха, значи ти е известна неговата сериба! А виждал ли си го някога и самия него?
— Да. Той има лице и фигура на смъртник и смъртта следва всяка негова крачка. Серибата му е ужасно място. Характерни за нея са лежащите наоколо трупове на умрелите от бичуване роби, както и това, че е станала сборище на какви ли не видове грабливи птици и хищници, които ядат мърша.
— И къде беше брат ми, когато го напусна?
— При моя баща.
— Значи се намира близо до серибата на ловеца на роби?
— Да, ефенди. Тя е отдалечена само на три дни път от нас.
— А дали моят брат е единственият чужденец, който живее в момента сред вашето племе?
— Не е. Заедно с него има и друг бял.
— Аха! Тогава Абу ал Мот е имал предвид именно тях двамата. Как се казва другият и що за човек е той?
— Той е Baija et tijur. [93] Има крака на щъркел и дълъг нос, който пъргаво върти на всички страни, както тази птица прави с клюна си. Затова го наричат Абу лаклак [94]. Не мога да изговоря истинското му име.
— Трябва незабавно да тръгнем на път, защото и той, и брат ми ги грози най-ужасна опасност. Абу ал Мот се кани да ги убие.
— Той ли го каза? — попита мюдюрът.
— Да — отвърна немецът. — Чух го със собствените си уши.
— Наистина и аз знам — той не търпи никакви бели чужденци в границите на ловните си райони и затова мисля, че щом се завърне в серибата си, ще изпълни своята заплаха. Опасността, в която се намира брат ти, е много голяма, защото кралят на сандехите не е в състояние да го закриля срещу коварството и далеч по-добрите оръжия на роботърговците.
— О, сандехите са храбри! — подхвърли негърът с гордост в гласа.
— Не го оспорвам — отвърна мюдюрът с тон на снизходително превъзходство, — но въпреки това колко много от вашите хора бяха избити или ограбени от ловците на роби! Цялата ви храброст е безсилна срещу необузданата алчност на тези бандити, а и какво ли можете да направите със стрелите си срещу техните огнестрелни оръжия?
91
Думата е от езика на племето денка и означава «човек, който яде всичко», а също и «людоед». Б. нем. изд.