— Чували ли сте за селото Омбула?
— Толо често го е посещавал.
— Какво си правил там?
— В него живее сестрата на майка ми заедно с мъжа си и децата си.
— Значи имаш роднини в Омбула! Колко са семействата там?
— Много са, господарю, много повече, отколкото в другите села — отговори негърът, който както и повечето си събратя можеше да брои най-много до двайсет.
— Добре ли е укрепено селището? — продължи да разпитва арабинът.
— Заобиколено е с двойна ограда от трънливи клони.
— Околността открита ли е или има гора?
— Там растат храсталаци от субах [103], сред които стърчат лу-бахн [104].
— Отглеждат ли жителите му много добитък?
— Не, господарю, те са бедни.
Ловците на роби предпочитат добитъка пред пленниците. Животните имат за негрите толкова голяма стойност, че при нападение чернокожите се опитват да спасят преди всичко тях и често жертват дори децата си. Беландът бе дал отрицателен отговор, за да накара арабина да се откаже от нападението над селото, където той имаше приятели и роднини. Но Абд ал Мот прозря мислите му. Шибна го два-три пъти с бича си по гърба и му изрева:
— Куче, не лъжи, иначе ще те бия до смърт! Кажи ми истината или ще смъкна месото ти на ивици от костите. Има ли много добитък в селото?
— Да — призна от страх Толо.
— А хората добре ли са въоръжени?
— Със стрели, копия и ножове.
— Никой ли няма пушка?
— Никой, господарю.
Абд ал Мот продължи разпита, като го заплаши:
— Ако намеря или видя една-единствена пушка, с бича си ще ти изкарам черната душа от тъмнокожото тяло. Знаеш ли всички пътища около селото?
— Да.
— А Лобо?
— И той.
— Ако тръгнем утре сутринта, кога ще пристигнем там?
— Вечерта на третия ден, господарю.
— Добре, реших да нападнем Омбула, за да можем да дадем роби и добитък на Абу ал Мот, когато дойде, и нека види, че не сме стояли със скръстени ръце. Вие двамата ще ни водите и мога само да ви посъветвам хубаво да си свършите работата. Остана ли доволен от вас, ще ви продам на някой добър господар, който няма да ви бие дори когато мързелувате. В противен случай ще ви закопая там, където живеят много ардах [105], та живи да ви изядат. Запомнете го и двамата, чернокожи негодници такива, а сега да ви попитам: ще ми служите ли вярно и предано?
— Да, господарю!
— В момента ми обещавате, обаче аз нямам доверие на нито едно черно куче. До тръгването ни ще стоите тук на ногера и няма да го напускате. Ще ви оставя един пазач и ще му заповядам да ви застреля веднага щом се опитате да слезете от платнохода. А по време на похода ще ви вържа на краката тежести, за да ви се изпари желанието да бягате. А сега продължавайте работата си, без да бъбрите, иначе ще наредя да ви зашият устата, та да пукнете от глад и жажда. Знаете, че не ви заплашвам само ей така, а често съм го правил.
Той нанесе на всеки по още един удар, а после си тръгна и се качи в лодката си. Двамата негри видяха как тя изчезна сред високата тръстика, но се опасяваха, че той скришом ще ги наблюдава оттам, и затова продължиха мълчаливо да работят, докато го зърнаха да се появява на брега и да поема по тясната пътека, водеща през гората от мимози.
Едва тогава Толо се осмели тихо да пошепне на приятеля си:
— Видя ли, че Толо беше прав — походът започва още утре.
Лобо посегна с ръка към гърба си, който го болеше, скръцна със зъби, извъртя заканително очи така, сякаш искаше те да изскочат от орбитите си, и отговори:
— Значи към нашите земи, към Омбула. Аллах, Аллах! Нашите приятели ще бъдат превърнати в роби!
— А ние трябва да водим белите! Ще го направим ли?
Лобо позабави отговора си. Изобщо той изглеждаше духовно по-малко надарен от другаря си по нещастие.
— Защо нищо не казваш? — попита го Толо. — Нима ще водим арабите и ще им помагаме да убиват и пленяват черните ни братя?
— Не — категорично отговори Лобо. Той беше взел вече решение. — Ще избягаме. Но тогава няма да можем да убием Абу ал Мот, а нали така искахме. Той все още не се е върнал.
— Вместо него ще убием Абд ал Мот. Тора е кажи-речи същото. Пречукаме ли го, утрешният поход сигурно ще се провали и ние ще спасим жителите на Омбула.
— Дали ще ни благодарят? А как ще го убием? През деня е съвсем невъзможно, а през нощта той спи между пазачите. Ще ни заловят. Няма ли да е по-добре, ако не се излагаме на толкова голяма опасност?
Толо отлично разбираше правотата на тези думи. Затова взе да размисля. Но ето че в този момент отвъд гората се разнесе ужасен шум. Човешки гласове запяха, заликуваха, закрещяха. Към тях се присъединиха направо неописуемите звуци на използваните в Судан музикални инструменти. Изглежда това накара замислилия се негър бързо да стигне до някакво заключение. Той каза: