За да не примамят с някой макар и лек шум крокодилите, те се спуснаха във водата колкото бе възможно по-тихо и се отправиха към брега, което никак не беше лесно, тъй като трябваше да си проправят път през гъстата «ом суфах». Все пак се добраха до сушата здрави и читави. А това че се измокриха, ни най-малко не навреди на простото им и оскъдно облекло.
— Милостивият шейх на небето ни предпази от крокодилите, сигурно ще продължи и по-нататък да ни помага — обади се Лобо, като се отърси от водата. — Не мислиш ли, че ще е по-добре да оставим Абд ал Мот да живее и незабавно да се отправим на път?
— Не. Той трябва да умре!
— Откакто днес ти говори за небесния шейх и сина му, на Лобо вече му се струва, че няма да е хубаво, ако убием арабина.
— Оставим ли го жив, ще ни настигне нейде по пътя. А ако го убием, когато намерят трупа му, всички така ще се изплашат, че ще забравят да ни преследват.
— Лобо ще направи всичко, каквото пожелаеш. Но как ще влезем в серибата? Пазачите ще вдигнат тревога.
— Нима не взе ножа, с чиято помощ можем да направим дупка в оградата?
— Но кучетата ще ни издадат!
— Няма. По миризмата ще познаят, че сме от хората на серибата, а и аз знам имената на почти всички кучета. Ела!
Негрите взеха да се промъкват напред, докато стигнаха горния край на гората. Там трябваше да станат още по-предпазливи, защото от звездното небе идваше достатъчно силна светлина, за да бъде различен човешки силует на двайсет крачки разстояние.
Те легнаха на земята и запълзяха към онова място от оградата, което се намираше най-близо до токула на Абд ал Мот.
По щастливо и странно стечение на обстоятелствата, двамата се добраха до въпросното място, без никое от кучетата да ги усети. Там Лобо започна да прави дупка с ножа си в гъстите трънливи клонаци на оградата. Това не беше никак лесно и затова работата напредваше изключително бавно. Въпреки че той бе по-силният от двамата, на няколко пъти се наложи Толо да го смени, докато най-сетне отворът стана толкова голям, че през него можеше да се провре слаб човек.
Озовали се веднъж във вътрешността на серибата, те трябваше да бъдат дваж по-предпазливи. Изчакаха няколко минути, легнали на земята и ослушвайки се. Не доловиха подозрителни шумове. Отвън, в ограденото място за добитъка, някое от животните изпръхтя и отдалеч долетя дълбокото «ому-ому» на хиената. Но в серибата цареше пълна тишина.
— Можем да рискуваме — каза Толо. — Дай ми ножа!
— Защо?
— Защото аз искам да го забия в сърцето му.
— Не ти, а Толо ще свърши тази работа, понеже е по-силен.
— Но нали не ти беше приятно, че ще го убием!
— Ти каза обаче, че въпреки всичко трябва да умре, а в такъв случай е все едно чия ръка ще го извърши. Ако шейхът на небето се разгневи, то той ще прости по-скоро на Лобо, отколкото на теб, защото Лобо вярва в него едва от днес, а твоята вяра е от по-отдавна. И тъй, стой тук и ме чакай!
— Сам ли искаш да вървиш?
— Да.
— Толо не е съгласен. Той ще те придружи до токула, за да е близо до теб, ако ти се случи нещо лошо.
— Прав си, да вървим!
Те знаеха пътя много добре. Повечето от спящите хора се намираха в колибите си, други лежаха пред тях, но бяха толкова замаяни от мерисаха, че не се събудиха. Ала дори и да бяха трезви, пак нямаше да чуят двамата негри.
Когато се приближиха до токула на Абд ал Мот, те забелязаха, че около него лежат десетина асакери. Вторият предводител нямаше доверие на чернокожите войници и обикновено караше бели наемници да обграждат колибата му през нощта. Но и те спяха дълбок сън.
— Остани тук! — прошепна Лобо. — Не е трудно човек да се промъкне между тях. Арабинът е съвсем сам в токула. Сигурно и той е пил. Един удар с ножа и после Лобо пак ще бъде при теб.
Иначе уверените му думи прозвучаха все пак малко припряно, Изглежда задачата, с която се бе нагърбил, му се струваше по-тежка, отколкото искаше да си признае. С ножа в ръка той пропълзя като змия между двама спящи войници Вече бе достигнал входа и протегна ръка, за да отметне леката рогозка, изплетена от камъш която през нощта служеше за врата, когато в същия миг зад нея се разнесе силно ръмжене. Той отдръпна ръка, ала вместо да се успокои, неочаквания г неприятел избухна в бесен лай и помитайки рогозката, излетя от колибата като стрела. Беше едно от онези едри шилюкски кучета, които ловците на роби обичат да купуват, за да ги дресират срещу негрите. Животното се нахвърли върху Лобо, Ако се съдеше по годините му, негърът едва ли можеше да се нарече истински мъж, но иначе бе голям здравеняк. С чевръсто движение се изплъзна от кучето, после с лявата си ръка го сграбчи за врата, вдигна го във въздуха и с изключителна бързина на десницата му няколко пъти заби ножа в гърдите на животното. След това го захвърли на земята, където то остана да лежи, като силно виеше и скимтеше.