Кучето толкова силно опъваше ремъка, че господарят му трябваше да напрегне всички сили, за да не го изпусне. Кажи-речи в тръс продължиха нагоре по стръмния бряг, прекосиха тясната гора и се посочиха право към мястото, където беше дупката в оградата. В първия миг кучето понечи да се промъкне през нея, но после сякаш размисли, обърна се назад, силно залая и едва удържано на ремъка взе да се изправя на задните си крака, готово да хукне към откритата равнина, накъдето бяха избягали негрите.
Междувременно в серибата отново запалиха всички огньове и пламъците им осветиха дупката, тъй че вече се виждаше съвсем ясно.
— Оттук са си проправили път, за да влязат — обади се Абд ал Мот, — и пак оттук са се измъкнали. Докато ги търсехме, са спечелили преднина, но и тя няма да им помогне. Ще ги догоним по-бързо, отколкото могат да предполагат.
Той закрачи към главния вход, като полагаше усилия да преодолее съпротивата на кучето, което искаше да се втурне подир бегълците. Там се бяха събрали всички, жители на серибата. Абд ал Мот им съобщи резултата от издирването си и после заповяда на подофицерите да излязат напред, за да им даде заповедите си.
— Господарю — обади се вече споменатият фелдфебел, — длъжни сме да се подчиняваме на волята ти и не бива да дръзваме да ти даваме съвети, но аз мисля, че незабавно трябва да тръгнат толкова мъже, с колкото коне разполагаме, за да догонят по-бързо негрите. Позабавим ли се, не е изключено да избягат, да отидат в Омбула и да предупредят жителите на селото за нападението, което замисляме.
— Заради твоята възраст ще ти простя, че ми правиш предложения — отговори му остро Абд ал Мот, — но друг път ще чакаш, докато те попитам! Много преди ти да се сетиш, аз реших да изпратя ездачи. Но да не мислиш, че ще им заповядам да се върнат в серибата, след като спипат негрите? В такъв случай ще трябва заедно с нас отново да бият същия път, а ние не бива да подлагаме конете на подобно изпитание, защото те са твърде ценни за нас. Газуахът е нещо вече решено. Може да ви е безразлично дали ще започне веднага или едва на сутринта. Искам да съм свидетел на залавянето на негрите. Но също тъй необходимо е присъствието ми и при тръгването на хората от серибата. Така че стягайте се! След един час всеки трябва да е готов за поход. Но за наказание, че ми предписваш какво да върша, ти няма да вземеш участие в похода, а ще останеш тук да командваш петдесетте души, които чрез жребий ще бъдат избрани за закрила на серибата.
Едва ли можеше да има по-голямо наказание за един ловец на роби и при това — фелдфебел. Естествено, че когато се предприема газуах, едно поделение трябва да остане, да защитава серибата. Наистина тези хора също получава г своето възнаграждение, но при нападението над съответното негърско село са лишени от възможността сами допълнително да се обогатят с грабеж. По тази причина никой няма желание да остава и затова съществува обичай жребият да решава всичко и то не само по отношение на обикновените войници, но и на началниците. И ето че сега фелдфебелът трябваше да се откаже от участие в похода, без намесата на жребия. Той сметна наказанието си за несправедливост, която не биваше да търпи, още повече че съвсем не беше имал намерение да дава на Абд ал Мот каквито и да било нареждания. Поради напредналата си възраст, големия опит и своя чин той бе помислил, че има пълно право да изкаже едно мнение, което изобщо не противоречеше на мнението на неговия началник. Ето защо фелдфебелът най-спокойно отговори:
— Господарю, казвам ги и Аллах ми е свидетел, че не съм искал да те обидя Не се чувствам виновен и не съм заслужил такова наказание. Не можеш да ме караш да се червя от срам, като ме унижаваш така пред подчинените ми сто войници!
— Мълчи! — изкрещя му Абд ал Мот. — Да не би да не познаваш законите, според които се постъпва във всяка сериба? Ако ми противоречиш, мога да те убия!
— Няма да го направиш, защото знаеш много добре, че аз съм най-опитният и най-храбър воин сред хората ти. С моята смърт серибата би изгубила най-полезният си човек, а от това никой от вас не би спечелил. Ти не знаеш и какво ще каже Абу ал Мот, господарят и първият наш предводител.
Той изрече всичко това скромно, но все пак с известно чувство за достойнство. Абд ал Мот тайно в себе си призна истинността на казаното, но не сметна за уместно да търпи подобни думи. Затова отговори:
— Не е необходимо да те убивам, но мога да те накажа, без да имаш право да ни откажеш услугите си. От този миг нататък ти повече не си чауш, а обикновен войник и оставаш в серибата като пленник. Нека жребият реши кой от подофицерите ще остане тук, за да поеме командването по време на отсъствието ни.