«Неверникът оспорва възкресението, вместо бога поставя символи и забравя, че си има свой творец. Той казва: „Кой ще вдъхне живот на костите, когато от тях остане само тънък слой прах?“ А ние му отговаряме: „Ще ги съживи пак онзи, който и за пръв път ги е извикал на живот“. Нима онзи, който е сътворил небето и земята няма силата да възкресява мъртъвците? Сигурно я има, защото той е премъдрият творец. Когато пожелае нещо, той изговаря заповедта: „Да бъде!“ и то става. Затова хвала и слава нему, чиято ръка господства над всичко. Някой ден ще се завърнете при него!» Доста време измина, докато сурата бъде изговорена от факира и повторена от другите. Когато заглъхнаха и последните й думи, на изток се беше развиделило и първите слънчеви лъчи затрептяха по небето. Но не биваше да потеглят преди да са казали ал Фаджр, утринната молитва, предписана да бъде изговорена на изгрев слънце. Едва след това коленичилите хора се изправиха на крака, за да се отправят на път.
Най-напред Абд ал Мот и хората му възседнаха конете. Той препусна начело с кучето си, което бе вързано с дълъг ремък за седлото и с голямо усърдие и настървение отново пое по дирята. Ездачите се понесоха на юг като вихрушка.
Вторият отряд ги последва бавно начело със знаменосеца, който беше увил своето бараха в къс платно. Те се сбогуваха с пушечни залпове, на които отговори оставащият в серибата гарнизон. Тези залпове се дават винаги с пушки, заредени с куршуми, също както се поздравяват и срещани по пътя отряди или кервани. Това е голямо пилеене на муниции, от което арабите обаче не могат да се откажат, понеже така го изисква обичаят.
Гарнизонът остана пред оградата на серибата, докато потеглилите на път отряди изчезнаха в далечината. Хората съвсем не бяха във весело настроение. Тъй желаната плячка се бе изплъзнала от ръцете им и до съзнанието им изобщо не достигаше мисълта, че в замяна на това си бяха спестили трудностите на дългия поход, както и опасностите на битката. В серибата имаше колкото щеш работа. Каквото преди бяха вършили петстотин души, сега оставаше на ръцете само на петдесет, а и непрекъснато бяха изложени на опасност, защото живеещите наблизо племена често нападаха серибите, по-голямата част от чиито гарнизони отсъстваше заради предприетия лов на роби. И тъй, работата бе повече от двойна, а се налагаше да бъдат и дваж по-бдителни.
Ето защо не беше никак чудно, че тук-там се чуваха думи на недоволство, породено както от несправедливостта на жребия, така и от прекалената строгост на предводителя им, макар че той бе само заместник на истинския господар на серибата Абу ал Мот, в чието отсъствие той винаги се държеше така, сякаш имаше по-голяма власт от него, което съвсем не беше истина. По тази причина хората не само се бояха от него, но което бе и по-лошо — не го обичаха, а повечето направо го и мразеха. За разлика от него старият фелдфебел умееше по-добре и по-правилно да се отнася с хората, чийто чин бе имал по-рано и той самият. Беше строг, но не и жесток. Държеше на достойнството си, но без да се възгордява. Ето защо го обичаха и ето защо, когато Абд ал Мот нареди да го вържат, мнозина от хората бяха дръзнали макар и тихо да изразят недоволството си.
Останалият с гарнизона подофицер много добре разбираше настроението на подчинените си. Той чу полувисоко разменените им думи, ала нищо не възрази. Самият той бе извънредно ядосан. Винаги се беше радвал на приятелско отношение от страна на фелдфебела и затова му съчувстваше. При разжалването на стария той не си бе помръднал пръста, защото се надяваше да заеме неговото място. Но това не беше станало. Абд ал Мот бе предпочел друг човек, макар подофицерът да смяташе, че има по-големи права да бъде повишен. Нищо чудно, че в момента се чувстваше дваж по-недоволен и споделяше настроението и мислите на подчинените си, но все пак без да им позволи да го забележат.
Той беше принуден да мълчи, но реши да даде отдушник на гнева си към Абд ал Мот, като се отнасяше с фелдфебела колкото бе възможно по-добре и му облекчаваше затворничеството, доколкото позволяваха обстоятелствата. Нареди да замесят кисрах, да наловят риба от реката и да я опекат. Всеки получи от храната своя дял. После с една солидна порция в ръка той се отправи към токула, който служеше за затвор.
Този затвор не беше направен от дебели каменни зидове, за да осуети всяко бягство, о, не, бяха си улеснили работата до немай къде, като бяха изкопали в земята дупка, дълбока два човешки боя, където спускаха провинилите се злосторници. Тя бе заслонена с нисък навес от тръстика, но не за облекчение на затворниците, не за да бъдат предпазени от палещите слънчеви лъчи по пладне, а за да се пощади донякъде обонянието на поста, надзираващ нещастниците. Тъй като никой никога не чистеше ямата, несъмнено престоят в нея може да се нарече унизителен дори и за най-закоравелите и загрубели хора.